Демоните

В третата година от царуването на цар Ипу, много беди се стовариха на царството ни.

От Изток навлязоха конници, прилични на дяволи. Опожариха градовете, селата и отвлякоха много хора в робство.

От Север, по морето дойдоха изроди с човешки тела и глави на животни. Жадни за кръв и злато, не подминаха нито едно пристанище и нито един кораб.

От Юг с керван търговци, пристигна невиждан мор. Не пощади нито животните, нито хората и на десет, един оцеля.

От Изток удари пустинният вятър и затрупа цялата страна с пясък, три педи дълбок. Не остана ни шепа земя годна за сеитба, ни извор незатлачен.

Отчаяха се хората и загубиха човешкото в себе си. Не почитаха нито Боговете, нито Царете или другите хора, нито земята си. Гладни тълпи се скитаха боси по напуканата от сушата земя и се хранеха само с тръни. Ако срещнеха пътник се нахвърляха, като диви зверове върху него и нямаха милост към никого.

Градовете затвориха портите и не пускаха никого, но дори в тях животът струваше по-малко от медна пара или шепа зърно. Дори в Царския палат имаше хора, които умираха от глад, а водата се раздаваше по десет глътки на глава и нямаше значение главата царска ли беше или на просяк.

Тогава една нощ небето се отвори и пристигнаха Демоните. Пристигнаха на колесници без колела и коне, които летяха в небето, ревящи като гладни лъвове и оставяха огнени дири след себе си.

Хората се уплашиха. Потърсиха опора в старите пророчества, но не намериха диря. Допитаха се до звездите, но и там не беше записано нищо. Помолиха Боговете, древни и нови за съвет, но Боговете мълчаха.

Скриха се хората по домовете си. Затвориха плътно врати и прозорци, но ревът на колесниците се чуваше навсякъде. Демоните летяха в небето денем и нощем, кръстосвайки цялата страна. Понякога се спускаха на земята, а където кацаха, земя и скали се разтапяха от огъня.

Измина седмица, а Демоните не си отиваха. Тогава хората решиха да посрещнат съдбата си, каквато е била записана. Излязоха от къщите и се предадоха в ръцете на Демоните. Паднаха по очи и молеха за милост.

Тогава Демоните отидоха при хората. Слязоха от колесниците и приближиха към хората. Нямаха крака, но се движеха. Нямаха очи но виждаха. Нямаха лица, но се различаваха помежду си. Нямаха уста, но заговориха на хората без думи.

Заговориха на хората и след това го поведоха към крепостните порти. А когато портите се отвориха, хората загубиха и ума и дума.

Навред пясъкът беше изчезнал, а полята бяха свежи и засети със жито. Тълпите от хора зверове, се бяха укротили, като агънца и не виеха с животински гласове, а пееха химни за възхвала. Нямаше я вече ни болестта, нито варварите дето рушаха Царството.

Тогава хората отново паднаха по очи и възхвалиха новите Богове, но Демоните ги вдигнаха на крака. И не бяха те Богове, а Учители даващи знанието си на всеки.

Промени се Царството и хората научиха много от Демоните. Настъпиха години на мир и благоденствие и всички бяха доволни.
Уви, не всички... Царят и неговите велможи мразеха Демоните. Защото Демоните даваха знание на всеки по равно и не деляха хората.

Събра Царят велможите си, за да измислят как да изгонят Демоните. Не му трябваше знание и благоденствие, което е за всички. Мислиха цял месец, но не измислиха нищо, защото Демоните бяха могъщи и нямаха слаби места.

Тогава Царят се допита до един отшелник, дето живееше сам в пещера сред пустинята. А отшелникът му каза:

– Има три неща на този свят, дето могат да разрушат всичко. Красива жена, голямо богатство и голяма гордост.

И тогава Царят изпрати при Демоните дъщеря си, а тя беше красавица, пред която и камъните се разпукваха, но не успя тя да покори Демоните.

Тогава Царят събра всичкото си богатство, а то беше равно на цели хиляда таланта. Събра го на едно място и го предложи на един от Демоните. Само че, демонът не се впечатли, а на следващия ден цялата столица беше покрита със злато. И стените и портите бяха от злато, а къщите също. Дори и улиците бяха покрити със златни павета и всеки имаше толкова злато, колкото желаеше.

Не се отчая Царят, а изпрати велможите си при най-малкия от Демоните. И те хвалеха Демона ден и нощ. Наричаха го Велик и равен с Боговете и хвалеха всичко, което правеше. И се възгордя Демонът, а велможите един ден му казаха, че другите Демони му завиждат и са се наговорили да го убият.

Тогава Демонът се разгневи. В една тъмна нощ вдигна колесницата си в небето и с огън и жупел унищожи побратимите си. Не остана нищо нито от Демоните, нито от колесниците им.

А на сутринта Демонът осъзна, какво беше направил и се разгневи на хората. Вдигна колесницата си и разруши всичко, което Демоните бяха дали на хората. После полетя срещу Слънцето и никой не го видя повече.

А в Царството се върнаха и варварите, и болестите и пустинята отново настъпи. Хората загубиха човешкото и отново заживяха като зверове, загубили всичко, което бяха получили. Дори знанията загубиха, защото всеки ги пазеше за себе си.

Тогава реших да запиша какво се случи, защото утре няма да ме има. Няма да има нито мен, нито Царете, нито хората които живеят днес, а идващите след нас трябва да го знаят. Защото Демоните няма да се върнат никога повече, но Царе ще има винаги.