Дойде време хората да си тръгнат от Рая. Изгонени, те трябваше да се скитат по цялата земя, но това не ги натъжаваше. Никога не бяха напускали райските граници и още не подозираха какво ги очаква. Знаеха, че вече нищо няма да получат наготово, но в този миг не мислеха за това. Радваха, че ще опознаят нови места и сами ще решават съдбата си. Чертаеха планове, кои земи ще обиколят и кои забележителности не трябва да пропускат.
Мъжът обясняваше уверено на жената, че в Сахара климатът е най-подходящ за отглеждане на бъдещите им деца, а тя упорито държеше, че на Южният полюс е по-топло.
Докато спореха, не забелязаха кога Кучето се беше приближило до тях.
– Извинете, но имам една молба! – смутено ги прекъсна то. – Бихте ли ме взели със себе си?
– Защо искаш това? – попита Мъжа. – Теб нали не те изгониха, а тук си имаш всичко.
– Не са ме изгонили, но не ми се остава тук. Ще ми липсвате! – изчерви се Кучето. – Свикнало съм с вас и ви обичам. Освен това, мога да ви бъда полезно. Мога да ви пазя, да ви помагам за прехраната и да си играя с вас.
– Добре! – съгласи се Мъжът. – Щом ще си полезно, те взимаме!
– А, не така! – възрази Жената. – Нали се разбрахме, че всички решения ще взимаме заедно? Аз предлагам да го вземем, но само при условие, че се подчинява на всяка наша заповед. Съгласно ли си? Добре! Тогава идваш с нас!
След Кучето се приближи Конят и също помоли да го вземат с тях.
– Мога да ви бъда много полезен! Мога да ви нося по цял ден, а и не ям много.
– Ще те вземем!- му отговори Мъжът. – Ще те вземем, но само ако обещаеш, че ще ни се подчиняваш безусловно! Нали така, скъпа?
След Коня със същата молба към хората се обърна и Кравата. Обеща да дава всичкото си мляко и да се подчинява на заповедите им. Хората се съгласиха, а взеха още и Кокошката, която им обеща яйцата си. След кратък размисъл, поканиха и Свинята без да ѝ казват защо.
Групата се строи в редица и се приготви да напусне завинаги Рая. Хората бяха доволни от новите си другари, всеки от които щеше да им бъде от полза.
– Мисля, че вече е време да тръгваме. Напред! – даде команда Мъжът.
– Пак го направи! – възмути се Жената. – Нали си обещахме всичко да правим заедно. Напред!
В този миг от храстите се показа Котката. Вдигна опашка и гальовно се отърка в краката на Жената.
– Ох, какво сладурче! – възкликна Жената. – Взимаме те с нас!
– Няма да стане! – заинати се Мъжът. – От нея няма да имаме никакво полза!
– Но, скъпи! Отново взимаш решения сам! Може да нямаме полза от Котката, но тя ще обещае да ни слуша винаги. Все ще се намери някаква полза от нея. Нали обещаваш, че ще слушаш, сладурче?
– Не, обещавам! – наежи се Котката. – Мога само да ви обещая, че ако ме вземете с вас, ще ви позволя да ме обичате.
– Какво нахалство! – възкликна Мъжът, но Котката се отърка гальовно в крака му и той млъкна.
– Май вече не съм сигурна, дали да я вземем – замисли се Жената, но Котката скочи в скута ѝ, сви се на кълбо и замърка.
– Добре, де! Взимаме те! – взеха решението заедно Мъжът и Жената.
После колоната потегли към границите на Рая. Вървяха към новия си живот, без да се обръщат назад.
От тогава котките в домовете не вършат никаква работа. Не помагат и не се подчиняват. Знаят, че не са се спазарили за това. Обеща ли са само, да позволяват на хората да ги обичат.
Приказката е прекрасна, но малко несправедлива към котките. ;-) Като горд собственик на две котки и половина и почетна леля на още знайни и незнайни представители на този вид съм убедена, че те не само ни оставят да ги обичаме, но и отговарят на любовта ни с любов. Е, не са от най-послушните, но пък когато някой е хем хубав, хем умен, е прекалено да очакваме от него и да е твърде добър. :D
ОтговорИзтриване