Болестта на боговете

Всяка сутрин слънцето изгрява над Земята. Изгрява и лъчите му оцветяват в червено планинските върхове, спускат се по гористите хълмове и се гмуркат в ленивите води на голямата река. След това небесното светило бавно и тържествено продължава обиколката си по небето, огрявайки всяко кътче на планетата.

За Слънцето няма разлика между двата върха на планината. Няма разлика и между източния и западния склон на планината. Слънцето не пести лъчите си и огрява еднакво всяко място на планетата. За него няма и никога не е имало граници, но някога е имало една невидимата граница, разделяща Земята на две части. За Слънцето тази граница не съществувала, но за другите тя била реална и поне хората никога не я пристъпвали.

Хората познавали всеки сантиметър от тази граница и не им били нужни огради или забрани, за да не я пристъпват. Никога човешки крак, не бил стъпвал от другата страна и никога това нямало да се случи, защото в другата половина, живеели Боговете.

Хората не пристъпвали границата. Имали свое място на Земята и то им стигало. Стигало им каквото имали, а имали това, което сами успявали да сътворят.

Живеели задружно, защото само така можели да оцелеят. Работели задружно, защото така компенсирали липсата на сила.

Боговете имали всичко, което желаели, но то никога не им стигало. Прекарвали времето си или в бездействие, или в яростни битки помежду си, или в сплетни и заговори. Не им стигала и земната половина, в която живеели и често я преминавали.

Често колесниците им тъпчели житните полета на хората, а огньовете от битките им унищожавали човешките домове. Всеки път, когато на някой Бог му станело скучно, той преминавал границата и се забавлявал чувствайки се важен и могъщ сред хората.

Дори най-незначителният от Боговете изисквал и получавал подчинение, поклони и овации. Дори най-немощният от тях, можел да си позволи да прави всичко, което пожелае, без да срещне съпротива или упрек.

Хората прекланяли глави и изпълнявали капризите на Боговете, а когато те си тръгнели, запретвали ръкави и възстановявали унищоженото. Възстановявали го и всеки път правели нещата по-добре и по-добре. Учели се и всеки ден ставали по-силни и по-умни.

Годините и вековете минавали и един ден Боговете забелязали, че земната половина, в която живеели хората, било станало по-красива и подредена от тяхната. Забелязали, че хората били вече толкова могъщи, че можели да правят неща, които за Боговете били невъзможни.

На следващият ден Боговете се събрали заедно, за първи път от хиляди години. Събрали се, за да обсъдят какво да правят. За първи път откакто светът съществувал имало нещо, което ги смутило.

-Тишина! - размахал страховито жезъла си един стар Бог. -Имаме да обсъдим важни неща, а повечето от вас, дори не благоволиха да дойдат навреме.

-Всички сме тук, старче!- отвърнали му другите Богове.- Всички, които останахме сме тук. Уж сме безсмъртни и вечността е нашето време, но сами успяхме да сторим, това което никой друг не може. Воювахме помежду си, разкъсвахме се на парчета и се приковавахме в мрачни бездни, от където никой не може да излезе. Днес сме останали само тези, които са пред теб. Най-силните, най-умните, най-можещите и най-непримиримите.

-Тъжно е!- намръщил се старият Бог.- Помня времената, когато бяхме повече от хората. Тъжно е, но днес сме се събрали за друго. Хората вече не са слабите създания, които създадохме. Те вече знаят и могат почти колкото нас. Въпрос на много малко време е, да дойде денят, когато ще бъдем по-слаби от тях и излишни. Трябва да направим нещо и то бързо.

-Да разрушим всичко отвъд границата!- предложил един от Боговете.

-Няма смисъл! Привили сме го много пъти, но след всяко разрушение, хората стават по-силни.

-Да унищожим тогава самите хора!- предложил друг от Боговете.

-Ами тогава, нали и ние ще станем излишни!- не се съгласили останалите.- Кой ще се прекланя пред нас? Кой тогава ще ни нарича Богове и върху кого ще изливаме гнева си?

-Да заменим тяхната половина с нашата!- предложил трети Бог.

-Глупак!- ядосали се останалите.- Само след година, нашата половина, ще е в руини, а тяхната ще прилича на райска градина.

Боговете дълго умували, но не можели да измислят начин. Умували и на другият ден и на следващият, докато не открили единственото решение.

Премахнали границата и разрешили на хората да ходят където поискат. Разрешили на хората, да се смесят с тях и да се почувстват, като Богове. Дали на хората всичко, което имали....

Всяка сутрин слънцето изгрява над Земята. Изгрява и лъчите му оцветяват в червено планинските върхове, спускат се по гористите хълмове и се гмуркат в ленивите води на голямата река. След това небесното светило бавно и тържествено продължава обиколката си по небето, огрявайки всяко кътче на планетата....

За Слънцето няма разлика между двата върха на планината. Няма разлика и между източния и западния склон на планината. Слънцето не пести лъчите си и огрява еднакво всяко място на планетата.

Слънцето не прави разлика, но хората вече я правят. Правят я и делят земята с хиляди граници, видими и невидими. Делят Земята на граници отделящи свое от чуждо. Пазят своето, но всеки иска да прекрачи в чуждото и да го има само за себе си.

Правят го хората и вече не са нито задружни, нито силни и умни. Боговете са се погрижили за това, давайки им нещо от себе си, което хората преди това нямали.

Боговете дали на хората завистта, която ги погубила и коварният вирус на завистта намерил нови полета. Впил корени дълбоко в човешките души и ще е там завинаги.