Кръстопът на световете

Планетата не беше от най-красивите, но беше идеална за междинна или ремонтна база. Цяло чудо беше, че никой от преминаващите през звездната система кораби, не и беше обърнал внимание.

Размерите и бяха малко по-малки от тези на Земята и дори имаше рядка атмосфера. Беше прекалено близо до централната звезда, но тя от милиарди години загиваше и лъчите и не изгаряха, а оцветяваха планетата в призрачна червена светлина. Това ми могла да бъде изнервящо при по-продължителен престой, но когато излезе навън гледката, стопли сърцето му и му напомни за един залез в пустинята на родната Земя.

Пейзажът наистина приличаше на пустиня, макар в образците от скалите да имаше достатъчно вода, за да предположи, че някога и тук е имало океани, морета и реки.

Беше приземил корабът сред широка равнина, в която погледът не срещаше нищо чак до високите скалисти планини на хоризонта. Пристъпи внимателно на скалистата повърхност и с досада се опита да разпръсне облаците прах, които го обгърнаха от всички страни. Помисли се, че може би планетата не беше толкова добра. Ако в в рядката атмосфера възникнеха някакви колебания, прахът би закрил всичко за месеци наред.

Облаците прах вдигнати от стъпките му се разпръсваха, но това което го видя, го притесни сериозно. По равното поле от хоризонта се носеше огромен облак прах, който поглъщаше всичко по пътя си. Облакът се приближаваше толкова бързо, че нямаше никакъв шанс, да стигне до кораба. Единственото, което можеше да направи, беше да се надява, че поне уредите на скафандъра, ще работят безотказно.

Притисна се към земята, но това което се случи, го завари неподготвен.

-Пайсееее! Пайсе бе, ти викам!

Гласът прокънтя в слушалките, а след сред праха различи стадо от непознати животни. Приличаха на коне, но козината им беше дълга, и се влачеше по земята, скривайки краката им.

Стадото го достигна, но не спря и хиляди копита замачкаха тялото му, със сила, от която скафандъра не предпазваше. Запремята се през глава и реши, че това ще е краят му, а след миг силен удар угаси светлините.

Когато се свести, наоколо нямаше нищо. Прахът беше изчезнал, а по земята не личаха никакви следи. Скафандърът беше здрав и толкова чист, колкото не си спомняше, да е бил и като нов. Само болките по цялото тяло, му подсказваха, че може би, не всичко е било фантазия.

-Пайсееее! Пайсеее беидиотино! Що си посредместотооооо?

Този път не беше облак и коне, а огромна водна стена, която го погълна за миг. Стовари се отгоре му и го смачка, а водата нахлу в скафандъра. Дробовете му крещяха от болката, а времето спря и секундите се превърнаха в часове. Молеше се, всичко да свърши и тогава ги видя и болката изчезна.

Видя китовете, които плуваха над него с бавни тласъци на опашките. Знаеше, че няма начин, да са тук. Нямаше начин това да бяха същите китове, филмите за които беше гледал стотици пъти. Очите му трескаво търсеха някаква измама, но всяка подробност беше на мястото си.

Тогава скафандърът изпука, водата изгони и последните мехурчета въздух от него и светлината угасна.

Свести се от болката в гърдите. Водата я нямаше, а устните му бяха пресъхнали и напукани. Скафандърът обаче беше сух, както и червената пустиня наоколо.

-Амчи аз говоря си, амчи неслуша! Амчи аз викам пайсеее ама ти стои посредместото. Несе праи така!

Гласът беше на същество, което приличаше на таралеж с рога, качен на кокили. Всъщност не приличаше на нищо познато и сигурно беше част от бълнуването му.

-Ати верно несе праиш. Идиот си си!

-Чакай! Зная, че не съществуваш, но в момента не ме интересува това. Кажи ми какво е това място. От къде дойдоха и къде отидоха всички.

-Чи то лесно е! Туй кръст на път. Едните идват си. Аз пайсее викам. И минават презместото.

-Момент! Ако съм разбрал това е кръстопът, а ти регулираш движението?

-Кръст на път точно! А службата гадна, амчи съм се хванал и викам пайсеее.

-Добре, май разбрах всичко. Само ми кажи откъде идват всички.

-Амчи отсам идват и натам отиват! Нявга идват и оттам и отиват насам.

Загледа се в посоките, в които сочеше съществото, но не се досети веднага.

-Искаш да кажеш.... Искаш да кажеш, че и конете и китовете са дошли от една звезда, преминали са от тук и са отишли на друга звезда?

-Амчи аз си говоря така отвреме за ден-два цели. Но не са звездици това, а това светове са! Туй кръст на път и преминава кой трябва. Аз пайсее вика и те презместото минават. И време дойде да вика пак пайсее. Идва щото презместото други да минат.

-Добре! Тръгвам си. Тръгвам си, но искам да те питам за последно. Не може ли и аз да отида някъде?

-Ти дошъл оттам. Може значи отива натам. Време има. Аз сега вика пайсее и ти отива натам.

-Накъде ще отида?

-Амчи идиот си! Ти отива някъде, а не аз. Аз само вика пайсее и правя път. Туй кръст на път. Сега викам пайсее и ти отива. В свят отива, който хареса и ти иска. Тръгва сега! Пайсееее!