Някога, преди много години, Боговете живеели на Земята. Създавали и разрушавали, спорели за дребни неща и воювали помежду си и променяли света и живота на хората, за да задоволят любопитството си или просто от каприз. Само че, дошъл миг, когато им станало скучно и решили да потърсят друго място.
Боговете напуснали Земята, но оставили двама великани, на които предали всичките си сили и знания.
Двамата били много различни. Били различни, не в силата си, а в нещата, които правели и говорели. Хората обичали единия, а се страхували от другия, но се прекланяли еднакво и пред двамата.
Единият бил благ и състрадателен. Предпочитал думите пред делата. Не съдел хората и винаги намирал добра дума. Давал на всекиго съвет и съчувствие и хората го обичали. Много хора го следвали неотлъчно, защото били слаби и се нуждаели от думите му и утехата, която носели.
Вторият бил мълчалив и груб. Рядко използвал думите и то само, за да посочи грешките на хората. Предпочитал делата, но самият той рядко помагал. Посочвал пътя, а след това изисквал от хората, сами да го извървят. Хората се страхували от него, но много хора го търсели, защото знаели, че всеки път научават нещо ново.
Великаните не били дарени с вечен живот, както Боговете. Починали в един и същ ден, но хората не ги забравили.
Минали хиляда години и един ден Боговете се завърнали на Земята. Завърнали се, за да проверят резултата от последния експеримент, проведен тук. Заварили хората разделени на две, защото още помнели великаните.
Едната група ценяла само думите. Хората в нея не съдели никого и винаги намирали добра дума за околните. В думите те търсели и намирали всичко, което им било нужно. Думите използвали за щит, меч, ласка и утеха.
Втората група ценяла само делата. Не губели време в приказки, а всеки миг опитвали и опитвали нещо ново. Делата им били техния щит и меч. В действието намирали лек за всичко.
-Може би, дойдохме рано.- казал първият Бог.- Трябваше да изчакаме още хиляда години. Хората още не са избрали, по кой път да вървят. Зная, че рано или късно, ще останат само хората, които ценят думите, защото те държат един на друг, а това е най-важното.
-Да, рано се върнахме.- рекъл вторият Бог.- Когато се върнем тук отново след още хиляда години, ще са останали само хората на действието, защото те се учат и всеки ден стават по-силни.
-Рано е!- съгласил се третият Бог.- Само че, не съм съгласен, с вас. Мисля че, когато се завърнем отново тук, от двете групи няма да има и следа. Хората, които ценят само думите и хората, които ценят само делата, ще вече няма да ги има. Ще има други хора. Хора, които знаят силата и времето, както на думите, така и на делата. Групите ще изчезнат, но хората ще са станали равни на нас.
Боговете си тръгнали, но след хиляда години не се завърнали. Може би забравили, за малката планета, загубена сред милиарди други. Може би решили, че времето е твърде кратко и отложили завръщането с още хиляда години.
Какво ли ще заварят тогава?
Чудя се дали изобщо ще заварят нещо/някого или не са се върнали просто защото са умряли от смях, давайки ни пример със себе си, макар и със смях... май въпросът е не дали, а доколко е прав Ницше: "Със старите богове се свърши отдавна вече - и наистина, хубав весел край беше техният! Тяхното “здрачаване” не се продължи до смъртта - лъжат се в това! По-право: те сами себе си умъртвиха някога - със смях! То се случи, когато сам един от боговете каза най-безбожната реч - речта: “Един е Бог! И да нямат друг Бог освен мене!” - един стар четинестобрад бог, един завистливец, се забрави дотам. И всичките богове се изсмяха тогава и се заклатиха на своите столове, викащи: “Не е ли тъкмо това божественост, че има богове и няма никакъв бог?”
ОтговорИзтриване