Вече втора седмица всеки ден идваха да гледат кораба. Идваха на малки групи или по единично, но никога не приближаваха. Спираха на разстояние, от което можеха да виждат и чуват всичко, безразлични за всякакви опити за контакт.
Ако някой от екипажа се опиташе да скъси дистанцията, не бягаха, но се отдръпваха и ясно показваха, че не им е приятно.
Спазваха дистанция и помежду си. Малките групи стояха далеч една от друга, а хората в тях избягваха всякакъв физически контакт помежду си.
-Безнадеждно е! Та те не говорят дори помежду си, а ние искаме контакт. Няма начин да намерим общ език поотделно със стотиците хиляди семейни групи тук. Поне аз не мога!
Ина беше психологът на екипажа и се справяше отлично, но тук всичките и знания изглеждаха безполезни. Каквото и да опитваше, резултат нямаше, а вече втори месец бяха тук.
-Успокой се, Ина! Нека обобщим, какво сме научили и постигнали досега.
Борг също беше объркан. Като командир всеки ден провеждаше безкрайни заседания, съставяше планове и се опитваше да изглежда уверен в успеха, но не беше убедителен. Днес отново преглеждаха наученото, опитвайки се да вярва, че знаят какво правят.
-Знаем, че са стара раса, съдейки по възрастта на градовете. Градовете са изоставени отдавна, но не знаем причината. Не е катаклизъм, защото всички следи от разрушения са след напускането. От това, което е останало,можем да твърдим, че са имали много знания и умения, но това е минало. Днес живеят изолирано в малки семейни групи, избягвайки контактите помежду си. Живеят примитивно и бедно, интересувайки се само от ежедневните си нужди. Не знаят почти нищо дори за собствения си свят, а за миналото не желаят да говорят. Езикът им е беден и за много неща нямат думи. Това е причината все още да се разбират помежду си, въпреки че групите нямат контакти. Най-странното е, че дори от времето на градовете, когато би трябвало езикът да е бил по-сложен и богат, нямаме потвърждение за това. От писмеността им е запазен само оня кратък надпис, който сте виждали навсякъде. Дали е девиз, или нещо друго, не можем да определим. Засега не ни се удава да го дешифрираме. Това е, което знаем. А, щях да забравя! Все пак групите имат някакъв контакт, макар и не пряк. Когато младите пораснат достатъчно, напускат семейството си и се скитат сами, докато срещнат подходящ партньор от друга група. Отново практично решение, спасяващо ги от деградация.
-Добре, Ина! Доколкото разбирам нямаме нищо ново от вчера. Някой да има предложения?
-Да си тръгваме от тук.- не се стърпя Иван.- Защо стоим изобщо още? Планетата е удобна за база, но според Кодекса трябва да имаме разрешение от местното население. Ако имаше някаква централизирана власт или собственик на земята за базата, можеше да стане. Само че, тук няма с кого да сключим договора. Освен това, те не искат да сме тук. Не искат нищо от нас, нито пък от когато и да било.
-Иван е прав!- подкрепи го Ким. -Време е да си ходим. Само ще допълня, че разчетохме тестовете. Както знаете всички са еднакви и гласят: “И всеки сам кове съдбата си.“
-Прилича на някаква философия или религия!
-Няма значение, какво е. Все пак обяснява поведението им и липсата на всякакви контакти.
-Обяснява, но не помага!- сви вежди Борг.- Утре си тръгваме. Ако някой има идеи как да осъществим контакт, има време до утре по изгрев.
Ина седеше на стълбата на кораба и гледаше тъмните сенки в полето. Не и се спеше, особено когато знаеше, че я чакат шест месеца принудителен сън в капсулата.
Местните сякаш също не спяха. Някои си тръгваха, но на тяхно място пристигаха други. Идваха на малки групи или по единично, но никога не приближаваха. Спираха на разстояние, от което можеха да виждат и чуват всичко и гледаха.
Внезапно наблизо се чуха стъпки. С плахи стъпки и наведени очи към кораба се приближаваха млад мъж и жена. Носеха някакъв вързоп, който оставиха в подножието на стълбата.
-Всеки сам кове съдбата си!
-Всеки сам кове съдбата си!
Гласовете прозвучаха глухо и докато Ина слезе долу, двойката се беше отдалечила на десетина метра. Тя се опита, да ги повика, но нямаше никаква реакция. Стояха неподвижно, а погледите им не се откъсваха от вързопа.
Ина се наведе, разтвори го и онемя. Вътре имаше бебе. Беше много слабо и тялото му се тресеше от гърчове.
Борг гледаше през илюминатора редицата от местните. Краят ѝ се губеше зад хоризонта, а вече втора седмица идваха нови и нови.
-Не спират да идват и да носят децата. Добре, че лекарството се синтезира лесно.
-Е, успяхме!- усмихна се криво Иван.- Вече не странят от нас и дори разговарят помежду си. Вече имаме и разрешение за база тук. Само не зная как ще реагират, ако някой ден научат, че всъщност ние сме донесли вируса тук. Неволно, но можехме да ги изтребим. За това ли мислиш, Ина? За това ли си тъжна?
-Да... Всъщност не! Мисля си за онова: “И всеки сам кове съдбата си.“. Какво ли се е случило, някога тук? Всеки сам! Няма по-тъжно нещо на този свят!
Вървим към този момент, Владимире, но все още сме далеч от него. Не е ясно дали обаче ще достигнем времето, в което би трябвало да настъпи... Тъжно, но добре описано.
ОтговорИзтриване