Кладенец

Имало едно време едно царство, в което нищо не било наред. Може би не било точно така, но хората в него, така им се струвало. Животът им бил тежък и колкото и да се стараели, нещата се влошавали с всеки ден. Всеки ден проблемите ставали повече и повече, докато един ден хората в царството решили да направят нещо. Събрали се и всеки започнал да дава идеи.

-Трябва да намалим данъците! Така на всички ще стане по-леко.- рекъл един.

-О, не! Трябва да ги увеличим!- не се съгласил втори.- Ако намалим данъците, ще има по-малко пари за царството, а следователно и за всеки от нас.

-Трябва да сменим Царя!- отсякъл трети.- Този не става за нищо!

-Не! Няма никаква гаранция, че следващия Цар, ще е по-добър.

-Трябва да изгоним търговците! Те печелят на наш гръб!

-Не! Трябва да поканим повече търговци, защото само когато се конкурират, цените ще намалеят.

-Да се отвори царската хазна и да се раздадат парите на всички!

-Не! Ще раздадем всичко днес, а утре няма да имаме нищо!

-Трябва....!

-Не....!

-Трябва!

-Не!

Дълго спорили хората и всеки твърдял, че неговото предложение е най-доброто. Спорили, спорили и се уморили. Починали и отново започнали да спорят, но никой не отстъпвал.

Накрая решили да се допитат до най-стария човек в царството. Отишли при него и всеки казал своите предложения.

-Чу, какво искаме, дядо. Ха, сега отсъди ти, кое от нещата трябва да направим и кое не.

Старецът дълго мислил, но не измислил нищо, затова ги помолил, да дойдат на другия ден.

-Мислих цяла нощ, но не мога да ви давам съвети, а и не искам. Аз съм стар човек и скоро, ще напусна този свят. Решенията трябва да ги вземете вие, защото вие ще берете плодовете или ще страдате заради грешките си. Преди да си тръгнете обаче, искам да ви разкажа една приказка.

Преди много, много време, в пустинята имало един малък оазис, в който живеели само двама души. Всеки от тях имал в двора си кладенец, която го спасявал от смърт. Водата от кладенците не била много, но стигала за хората, животните и малките градини, които им осигурявали прехраната.

Живота в оазиса не бил лек, но двамата съседи не се оплаквали. Тук били родени и израсли и обичали мястото. Знаели, че няма на кого да разчитат освен на себе си и съседа и винаги си помагали в трудни моменти. Делели всичко, което имали без едно - никога не взимали вода от кладенеца на съседа.

Една година обаче настъпила невиждана суша. Земята се напукала, реколтата изгоряла от слънцето, а в кладенците водата намаляла.

-Ами ако ми пресъхне кладенеца, какво ще правя?- взел да се тюхка единият съсед.- Вече се виждат камъните по дъното. Ако напълня една кофа, след това трябва да чакам цял час, докато се събере вода за втора.

Тюхкал се човекът и цяла нощ не спал, мислейки какво да прави. Мислил, мислил и измислил.

На сутринта още преди съседът му да е станал, прескочил оградата и извадил вода от кладенеца на съседа. Извадил една кофа и полял градината си, извадил втора и напоил камилата си. После извадил и една кофа от своя кладенец.

Следващата нощ, човекът пак прескочил да кладенеца на съседа и пак взел вода от него. Извадил една кофа, извадил втора и трета, а когато поискал да извади четвъртата, в кладенеца вече нямало вода.

-Ех!- ядосал се човекът.- Кладенецът пресъхна, точно когато не трябваше. Трябваше ми още една кофа вода, че да сготви жената и да изпере утре. Сега ще трябва да вадя от моя кладенец.

Спуснал кофата в своя кладенец, но за негова изненада, там нямало вода. Кладенците били свързани и вадейки вода от чуждия, човекът бил пресушил и своя.

-Това е приказката.-рекъл старецът.- Дано сте я разбрали и да изберете най-правилното, което трябва да направите.

-Разбира се, че я разбрахме! - засмели се хората.- Трябва да черпим от кладенеца, докато има вода в него, че иначе някой друг ще ни изпревари!