Следите

Пролетта беше вече близо, но зимата не се предаваше. През нощта отново заваля сняг и покри всичко с тънка бяло премяна.

-Ох! - намръщи се малката Ема.- Отново е валяло. Омръзна ми вече този сняг! Искам слънце, пролет и цветя!

-Не може да се угоди на вас хората!- засмя се Жълтото Коте.- Днес искате едно, а утре друго. Спомням се, как преди три месеца, очакваше снега с нетърпение. Освен това погледни навън. Слънчевите лъчи вече топлят и до обяд от снега няма да остане нищо. Точно време за разходка!

-Ти говориш за разходка?- стъписа се Ема.- Цяла зима не си се отдалечавало от печката. Само че, ако това е някакъв хитър план, да ме откажеш от разходката, се лъжеш. Аз излизам, а ще изведа и теб, колкото и да се дърпаш.

-Няма да се дърпам!- скочи на крака Котето.- Не обичам студа, но скоро идва пролет и трябва да вляза във форма. Не, че изглеждам лошо, винаги е по-добре килограм отдолу, отколкото в повече.

Ема и Котето излязоха навън, помотаха се по двора, разходиха се по улиците и неусетно стигнаха до края на града.

-Май ми е достатъчно! Време е да се връщаме. -рече Жълтото коте.

-О, не! - възрази Ема.- Погледни напред! В града снега, дори току що навалял е мръсно сив, а тук наистина е бял и непокътнат. Виж как блести от слънцето. Бял и непокътнат. Всъщност не. Това са следи на зайче. Виж ги!

-Видях ги, но това не са заешки следи. Това са следите на страха. Страха, че някой те гони, за да те изяде.

-Може да си право. Виждам, и едни по-големи следи, които сигурно са на вълк или лисица.

-Пак сбърка!- засмя се Котето.- Това също са следите на страха. Само че, не на страха, че ще станеш на закуска, а страхът, че ще останеш без закуска.

-Е! Прекаляваш! - възмути се Ема.- Може би разбираш повече от мене от следи, но не може всички следи да са на страха.

-Не са всички, но повечето.- не се смути Котето.- А тези, които оставят хората, винаги са продиктувани от страха. Това е особен, човешки страх. Страх, че ще останат незабелязани или пък ще ги забравят.

-О!- възкликна Ема и погледна следите си в снега.- Мен също понякога ме е страх, че няма да ме забележат или ще забравят рождения ми ден. Нима това личи по следите ми?

-Не тези следи, глупаче! Тези ще се стопят още преди обяд. Човешките следи, за които ти говоря са други.

-Как други? След всичко, което се движи остават следи. Защо пък човешките да са различни?

-Защото хората са различни от всички останали и страхът им е различен. Ето виж следите пред нас. Заекът го е страх, да не бъде изяден. Това не е малък страх, но е естествен поне. Вълкът го е страх, да не остане гладен и това личи в следите му. Нито заекът, нито вълкът обаче оставят следите си нарочно. Те просто живеят своя живот, а следите са следствие, а не цел. За хората обаче, най-големият страх е, да не би следите им да се загубят. Хората живеят, за да оставят следите си навсякъде, вярвайки, че така стават по-важни.

Смехът на Ема прекъсна монолога на Котето. Тя се втурна напред с разперени ръце, а косата и се развя от вятъра.

-Хей! Какво правиш?- извика Жълтото коте.- Не разбра ли, че колкото и следи да оставиш, те ще изчезнат още до обяд?

-Какви следи? Аз просто тичам. Тичам и се радвам на мига. Радвам се на хубавия ден, на слънцето, на вятъра и дори на теб, философче такова. Хайде идвай и ти!