Щастието е в зелените очи

- Никога няма да свикна тук! Прилича на Земята и ти се струва, че мяркаш познати места, но всяка сутрин вместо нормалните цветове на изгрева, виждаш само зелено. Зелен пясък, зелено море, зелени хора. Дори очите ти са зелени.
- Не е зелено, а златисто! Златисто зелено е! - засмя се Елена.- Има разлика, но ти никога няма да я разбереш. Както не се научи, какъв цвят са очите ми.
- Очите ти са гълъбово сиви, но сега и те са зелени, както всичко наоколо. Светлината ме дразни! Виж, дори Боб е зелен!
Елена погледна към плажа и се засмя. Там местните бяха обградили Боб и упорито го канеха, да се присъедини към игрите им, а той определено беше нещастен. Официалната му бяла униформа, беше измачкана и две мръсни петна красяха коленете му.
Боб беше андроид от времето, когато още използваха белтъчен скелет за мозъка. Беше изпълнителен и точен, но имаше един забавен недостатък - беше суетен. Една гънка на панталона или скъсано копче, можеше да развали настроението му за цяла седмица.
Днес определено беше ден на изпитание за него. Все пак скоро групата реши, че той не е интересен обект и се присъедини към игрите на другите.
- Не е хубаво да се смеете, когато някой е в опасност! - укори ги Боб. - Нали сме екип и очаквах ако не помощ, то поне съчувствие.
- Извинявай, но гримасите ти бяха невероятни !- опита се да бъде сериозен Борис. - По-отчаяна физиономия съм виждал само при мисията на Калипсо, когато местните ни пожелаха за закуска.
- Не им се сърдя!- усмихна се Боб.- Те са като децата. Не знаят, какво правят и не можеш, да им се сърдиш. Ще отида да се преоблека и се захващам за работа.
- Какво ще правиш днес?
- Ще потърся мястото, където е била първата база. Сигурен съм, че не е тук. Ако корабът се е взривил някъде, следите щяха още да личат.
- Не са деца!- промълви след минута Елена.- Вярно е, че децата играят, но игрите са начин, да научат нещата лесно. Тези тук просто се забавляват. Без значение дали са малки или големи, те не искат да научават нищо. Знаят само най-необходимото за живота им. Не помнят, какво се е случило дори преди час. Пеят чудесни песни, но не ги помнят, а всеки път ги съчиняват отново. Могат да рисуват прекрасно, а ръцете им са по-сръчни от нашите, но нямат нито един инструмент. Не познават цифрите и всяко логично действие извън елементарните нужди, им е чуждо.
- Не са деца, но са щастливи! Когато пристигнали тук от Земята, намерили Рая. Климатът е мек, без резки промени и катаклизми. На планетата няма животински видове, а редките бактерии са с прекалено различна ДНК, за да ни навредят. Тези хора не са глупави. Намерили са идеалното място, разхвърлили са всичко излишно и са заживели в Страната на щастието. Бих искал да прекарам живота си тук и така. С теб....
- Типично за биолог!- подмина намека му Елена.- Гледаш тялото, а забравяш, че мозъкът е в основата на всичко. Забравяш, че са изминали едва тридесет години от пристигането тук и част от хората са израснали на Земята. Няма начин подобна промяна в поведението и мисленето, да се случи просто така. Не, това не е промяна! Това е увреждане, за което трябва да има сериозна причина. Виж ги! Те вече не са хора. Живеят за мига, не помнят миналото и не ги интересува бъдещето. Нямат домове, дрехи, инструменти. Нямат никаква организация и йерархия. Не е нормално!
- Глупости! Какво разбираш под нормално? Защо това да не е нормалното поведение и развитие. Защо не помислиш, че всичко с което се обграждаме и трупаме, е излишно и ненормално. Защо са ни знанията, ако те усложняват живота ни? Защо ни е паметта за миналото, ако всичко, от което се нуждаем, го имаме днес? Защо трябва да се тревожим за бъдещето, ако днес щастието е в нас? Те са щастливи, по начин, по който ние никога няма да бъдем. Погледни ги! Погледни щастието в зелените им очи и кажи отново, че това не е нормално!
- Може би има доза истина в думите ти, но сме тук, за да правим изводи. Събираме фактите и толкова. Имаме много работа и ще се заема с моята. Изостанала съм с тестовете, а съм сигурна, че ти също.
Видяха се отново на следващата утрин. Посрещнаха зеления изгрев загледани в морето, което вече кипеше от телата на местните.
Там, където вълните се разбиваха в брега, седеше Боб. Беше гол, с разрошена коса, покрита с пясък, но се смееше и пляскаше весело с ръце.
- Добро утро! Не ме гледайте така! Днес не се интересувам от чуждото мнение. Вчера открих кораба. Стои си непокътнат и всички системи са в идеално състояние. Корабния дневник е воден редовно, но последния запис е две седмици след пристигането. Причината е в зелените изгреви. В тях има нещо, което е променило хората, а те са знаели. Приели са промяната и дори са я желаели. Аз също я желая! Пълното щастие не се среща често.
- Днес е четиринадесетият ден, откакто пристигнахме.- пресметна Елена.- Ако не си тръгнем веднага, скоро ще сме като тях.
- Не искам да бягам! - засмя се Борис.- Защо да не останем тук и да бъдем щастливи до края на дните си?
- Не зная.... Иска ми се да остана. Тук с теб.
-Тогава да го направим! Искам всеки ден да виждам щастието в зелените ти очи!
Внезапен вик ги прекъсна. Тълпата се разпръсна за миг и го видяха. Един старец беше паднал на пясъка и се крещеше от болка. Виковете му заглушаваха шума на вълните, но никой не му се притече на помощ. Заобикаляха го, тичайки към плажа, където започваше поредната игра. Тичаха, а в зелените им очи се отразяваше цялото щастие на света.
Борис и Елена останаха вцепенени, но само за миг. После се втурнаха към брега, сграбчиха Боб и го понесоха към кораба.
Имаше време. Все още имаше време....

4 коментара:

  1. Хубав разказ наистина. И се представи доста добре в конкурса. :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти за оценката! А за конкурса беше грешка, че го пуснах.

      Изтриване
  2. Грешка? Трудно ще ме убедиш. Поне никой от журито не съжаляваше, че го е прочел.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не става въпрос за качествата на текста. Само че, разказа щеше да бъде написан и без конкурса, както и другия(Струните), който се роди с него и беше публикуван тук преди около два месеца. Хората, които са го прочели и харесали, щяха да го прочетат и тук или в рийдъра. Отчитам го като грешка, защото пращайки го, се налага да премълча, нещо което исках да кажа, но може да се възприеме погрешно.

      Изтриване