Зов за помощ

Вчера отново попаднах на няколко призиви за помощ. Най-често те са за болни и отчаяни хора, които са разбрали горчивата истина. Разбрали са, че не могат да разчитат на нашата здравна система. Животът или нормалното им съществуване са заложници на някаква сума, която няма как да осигурят. Останала им е само надеждата за чудо, но чудесата не се случват дори по Коледа.

Вчера не помогнах на никого. Един SMS наистина, не е проблем, но след него идва втори, трети и така до края на света.

Нямат край и дори когато помогнеш, не чувстваш облекчение, а вина. В главата ти се блъскат въпроси. Чудиш се, дали пък някой друг, не е имал повече нужда от дребната сума, а ти си го подминал. Излиза, че си бил в ролята на Бог, решавайки, кой да живее и кой да умре.

Докато се терзаеш виждаш друг зов за помощ, който е още по затрогващ. Не можеш да помогнеш на всички, не можеш...

-Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!- спомняш си думите на Моканина и си мислиш, че времената не са се променили.

После новините гръмват за болестта на поредната известна личност и докато слушаш, колко героично се е борила с коварната болест, разбираш че съседът ти си и отишъл. Отишъл си е, без да разбереш за болестта му. Без да се оплаква или моли някого за помощ.

Може би, ако го беше направил, щеше да се пребори. Щеше да си позволи по-добро лечение и щеше да оздравее. Само че, не го е направил. Човекът си е отишъл кротко и скромно, както е живял цял живот, а мъката са разбрали само близките му.

Поглеждаш отново телевизора и теглиш една солена на скапания живот. На човека от новините не му е нужна твоята помощ. Може да си позволи най-добрите лекари, болници и лечение. Той няма да се свива в мизерната общинска болница и да яде само рядката супичка, приготвена от продукти с изтекъл срок на годност. Няма да се притеснява, че лечението му ще спре по средата, защото някой не е осигурил лекарствата, които са нужни. Няма да се гърчи от болка в последните си дни, защото не му се полагат повече обезболяващи.

Отново някой се прави на Бог и решава, кой да живее и кой да умре, но нали поне ти си добре. Добре са и роднините ти и това е прекрасно, защото....

Защото, ако се разболееш, знаеш че ще си отидеш както съседа. Пред тебе няма друг път. Ще си отидеш тихо и кротко, както е минал целия ти живот. Ще си отидеш, без зов за помощ, защото знаеш, че е безсмислено. Шансът да успееш е почти нулев.

Причината не е в хората. Повечето искат да помогнат и то искрено, но нещата не стават за ден или за два. Времето изтича през пръстите, а няма как да го върнеш назад. Ако се събере необходимата сума, то това става, когато вече е късно. Тогава когато вече не е необходима.

Затова хората си отиват мълчаливо. Тихо и кротко, без зов за помощ. Защото на този свят имаш само едната гордост. Би я жертвал за роднина или приятел, но не и за самия теб.

Само че, днес не е ден за такива мисли. Днес си здрав и си късметлия. Ще включиш телевизора, ще прегледаш новините в нета и може би ще изпратиш поредния SMS, опитвайки се да помогнеш на някого. Знаеш, че не е достатъчно. Знаеш, че не можеш да помогнеш на всички. Знаеш, че нещо не е наред, защото никой няма право да решава за човешкия живот. Никой няма право, да решава кой ще живее и кой ще умре. Никой няма това право, дори да се нарича Бог.

Само че, ти си само човек. Изпращаш поредния SMS, с надежда, да си постъпил правилно. Не си сигурен, но си лягаш и спиш спокойно, а на другият ден, виждаш поредния некролог.

На съседа е. Отишъл си е тихо и кротко, както е живял цял живот. Отишъл си е без зов за помощ. Тихо и кротко....