Славунчо

Отишъл си е. Подозирах го отдавна, но сърцето не вярваше на признаците и се бунтуваше.

Преди година изчезна за месец и отново се притесних. Открих дъщеря му във Facebook и със свито сърце попитах. Оказа се елементарно, просто проблем с доставчика на интернет. Исках да вярвам, че и този път е така.

Отишъл си е Славучно- Славчо Иванов. Повечето от тези, които още влизате тук го познавате. Vox clamantis in deserto беше един от първите блогове, които започнах да следя, когато дойдох тук. Радвам се и се гордея, че можех да наричам човека, който го водеше приятел и това беше взаимно.

Бях чувал името му. Беше напуснал Блог.бг може би година преди да се появя там, но хората още говореха за него с респект. Беше един от малкото, махнали се от помията и произвола на администраторите там, от фалша и лицемерието, за да започне на чисто тук. Много хора, не можаха да го направят. Трябва да си наистина уверен в себе си и чужд на всяка суета, за да го направиш.

Зная това, защото помня първите месеци, когато се преместих тук. Късмет беше, че открих Славчо и неговия блог. Всъщност не помня, дали аз го открих или той мен. Помня само, че в началото се притеснявах. Мина повече от месец, докато се престраша, да напиша първия си коментар в блога му.

Никога не съм се съобразявал с авторитети и имена, а и трудно се доверявам на непознати хора, но не беше това причината. Причината беше в респекта, който изпитвах, защото той беше истински Човек и Блогър, каквито има малко в нета. Да, известните имена са много, но истинските се броят на пръсти.

Беше човек, който винаги казваше каквото мисли. Много хора твърдят, че го правят, но единици наистина го правят. Казваше всичко с точните думи, без да се интересува, какво ще кажат хората. Популярността не го интересуваше, а негови неща съм виждал препечатени на десетки места. Не търсеше конфликти, а истината и ако вярваше в нещо, това бяха хората. Вярваше, че единствения път напред е образованието и макар, че част от нещата в Проектът „Венера“, ми изглеждаха далечни, беше прав.

Сега си мисля, че винаги съм искал, да приличам поне малко на него. Съжалявам, че така и не намерих време, да се срещнем лично.

Вече е късно. Вчера разбрах, че си е отишъл. Беше рождения му ден и на стената му, между поздравленията видях и потвърждението, че вече го няма. Не зная, кога се е случило. Не смеех да питам, не посмях и да пиша на стената му. Рано сутринта му написах на лични, съобщение което никога няма да бъде прочетено.

Останаха спомените и нещата му в блога. Само че, какво е един блог без човека? За какво са ни блоговете, ако приятелите ни ги няма?

Ще си позволя, да препоръчам едно от последните написани от него неща, някъде около предишните протести. Мисля, че още е актуално.

Размисли

Почивай в мир, приятелю!