Мидите

Островчето сигурно беше част от загубения земен Рай. Едно от тези места, недокоснати от човешка ръка, които бяха виждали само на снимки. Снимки, които всички харесваха, но никой не вярваше, че са истински.

По белия пясък на малкият плаж нямаше нито една следа, а океанът лениво галеше брега с пяната на вълните си. Едно бяло облаче се носеше без посока в синьото небе, сякаш и то беше тук на почивка.

Помахаха за последен път на бялата моторница, която ги докара тук, а след това се затичаха по брега, като хлапета, дочакали мечтаната ваканция.

Бяха само двамата на острова. Само за една седмица, но толкова можеха да си позволят. Една седмица, далеч от всичко, което се наричаше цивилизация. Една седмица сами в загубения земен Рай.

Откриха мидите на втория ден. Бяха плували в червеното от изгрева море, после се любиха на брега и дълго останаха прегърнати, гледайки малкото бяло облаче в небето.

Докато слънцето се вдигаше в небето, построиха замък от пясък. Замък за принц и принцеса, живеещи в свят, създаден само за тях.

Поспориха за броя на кулите, за градинката и цветята, които трябваше да се посадят, събориха замъка и го построиха отново.

-Днес ще търсим съкровище!- каза той.

-О! Защо ти е друго съкровище?- нацупи се тя.- Нима аз не съм ти достатъчна?

Засмяха се, а после тръгнаха прегърнати по брега.

Островчето беше малко. Бяха разглеждали дълго сателитните снимки, още преди да го изберат за почивката и познаваха всяка палма или песъчинка, но когато видяха заливчето, се изненадаха.

Изглеждаше различно от снимките. Гладко като огледало, без нито една вълна, а плиткото дъно беше покрито с миди. Стотици миди, или може би милиони.

Някои бяха огромни с черни черупки, покрити разноцветни корали. Други бяха толкова малки, че нямаше да ги забележат, ако не искряха с всички цветове на дъгата.

Дълго останаха безмълвни.

-Боже! - промълви тя.- Наистина открихме съкровище. Прекрасно е!

-Ти си прекрасна!- засмя се той.- Красиво е, но не е съкровище. Тази вечер ще ти приготвя най-хубавата вечеря, която си имала.

-О, престани! Не бих опитала това.

-Защо! Не си опитвала и не знаеш какъв прекрасен вкус имат.

-Не мога! Не мога да си представя тези неща в устата си. Освен това четох, че мидите филтрират водата и поемат всички отрови от нея. Тези са тук сигурно поне от сто години. Представи си, какво има в тях.

-Глупости! Какви отрови може да има тук? Та тук човешки крак не е стъпвал. Освен това, може в някои от тях, да има перли. Сигурно някои са огромни. Представи си, как ще ти завиждат в службата, ако се върнеш с огърлица от бисери.

-Не! Сигурно не е редно! Не е хубаво нито, да ги ядем, нито да взимаме нещо от тук.

-Защо? В договора пише, че разполагаме с всичко на острова. Платили сме си! Ако имаше забрани или нещо опасно, щяха да ни кажат. Ела! Искам да намеря най-големия бисер за теб.

Целуна я, взе ръката ѝ и бавно нагазиха в прозрачната вода....

Бялата моторница бавно приближи брега. По белия пясък на малкия плаж нямаше нито една следа, а океанът лениво галеше брега с пяната на вълните си. Едно бяло облаче се носеше без посока в синьото небе, сякаш и то беше тук на почивка.

Бяха в загубения земен Рай. Едно от тези места, недокоснати от човешка ръка, които бяха виждали само на снимки. Снимки, които всички харесваха, но никой не вярваше, че са истински.