Врабчетата

Врабчетата ги няма!- казва един познат.- Ретранслаторните станции на мобилните оператори са виновни! От антените им се излъчва стотици пъти по-голяма мощност от позволената и гони птиците.

-Не е това!- оспорва друг познат.- Ако беше това, всички птици щяха да изчезнат. А виж гарваните се увеличават всяка година. Лястовичките също. Гълъбите бяха намалели, но сега броя им расте. Причината е в глобалното затопляне. Врабчетата не обичат жегата и се се преместили на север!

-Глупости!- намесва се трети.- Изтровиха ги с разни пестициди, дето умориха и пчелите с тях. То само врабчетата да бяха изтровили, ама и нас умориха. Виж как се топим с всяка година! Така ще е, като вместо храна ядем и пием химикали!

Аз слушам и си мълча. Не, че спорещите нямат право. Всеки от тях си е прав за себе си и причините са налице. Само че, бъркат генерално. Врабчетата са си тук.

За разлика от спорещите, аз зная, че врабчетата са тук. Виждам ги всеки ден, независимо от времето и сезона. Врабчетата са си тук, но се крият.

Крият се в големия шипков храст в съседния двор. Крият се и в живия плет в градинката наблизо. Крият се незнайно защо и не държат да се показват.

Не само аз зная, че врабчетата са тук. Котките в квартала също знаят. Примъкват се с пълзене уж случайно и по цели часове гледат врабчетата с гладен поглед. Е, остават си само с гледането, защото врабчетата не са прости. Знаят къде да се скрият. Сред гъстите клони, дори и през зимата, няма как някой да стигне до тях.

Да, врабчетата са тук. Крият се наблизо и не ги интересува светът наоколо. Не ги интересуват дори котките. Живеят си и си свиркат, така да се каже. Дори, когато мина съвсем наблизо не се притесняват, а продължават да чуруликат безгрижно.

В почивните дни спирам до храста, вадя фотоапарата и се опитах да ги снимам да ги снимам. Клонките пречат, но се надявах да попадна на някое по-суетно врабче. Едно едро и рошаво застана за миг неподвижно, но тогава изниква нов проблем.

-Хей!- чувам вик и свалям фотоапарата.- Какво си мислиш, че правиш? Ако някой дойде у вас, надникне през прозореца и започне да те снима, ще ти бъде ли приятно?

-Е, не е същото!- опитвам се да се защитя. - Това все пак е обществено място!

-Дрън, дрън!- не се съгласява врабчето.- Това си е навлизане в личното ни пространство и накърняване на правата ни!

Не говори рошльото, а друго врабче, което едва сега виждам. С блестящи очи и загладена перушина, в която всяко перце си знае мястото. Прилича на отличника на класа.

-Брей! Много сложни термини знаете!

-Знаем, я!- чурулика Рошльото.- Кажи му де, кажи! Нали по цял ден сме си тук в храста и ви слушаме. Какво ли още не чуваме. Кажи му, де!

-Точно така!- казва ми Отличникът.

-Значи така, а?- минавам в настъпление.- Подслушвате хората, значи! Знаете ли, че е незаконно?

-Ами затворете ни тогава!- не отстъпва Рошльото.- Кажи му, де!

-Точно така! Затворете ни!- казва ми Отличникът.

-Хей, аз не искам да ви затварям.- успокоявам ги.- Нито пък искам, да ви се карам или да ви следя. Просто исках да направя една две снимки и да ви попитам, защо се криете? Знаете ли, че хората мислят, че сте напуснали града?

-Крием ли се?- мига Отличникът.

-Ние от никого не се крием!- ежи се Рошльото.- Кажи му, де! Кажи му!

-Не се крием!

-Може, но си живеете в храстите и хората не ви виждат. Трябва да има някаква причина. Може би е ястребът. През зимата го видях, как жестоко удари един гълъб. Само че, гълъбът падна в храстите точно до вас и ястребът не можа, да го стигне.

-Хе, хе! Този ще ме убие!- смее се Рошльото.- Първо не беше ястреб, а сокол. Второ ние от никого не се боим. Кажи му, де! Кажи му!

-Сокол беше и не се боим от никого!- обяснява ми Отличникът.

-Е, може да греша. Щом казвате, че е сокол, сокол трябва да е било. Само че, се криете от нещо. Може би от гарваните. Станали са много и са по-опасни от сокола. Всъщност те го изгониха от града. Два дни, всеки път, когато го видеха се събираха на ята и го гонеха. Гонеха го, докато се превръщаха в малки точки на хоризонта. А пък миналата седмица видях, как един гарван гонеше щъркел. Опитваше се да му отскубне пера от опашката и май успя.

-Стига глупости! Казахме ти, че не се боим и от никого не се крием! Кажи му, де! Кажи му така, че да разбере най-накрая!

-Не се боим и не се крием!- казва ми Отличникът, но този път не спира.- Виж, ние сме врабчета. Не пречим на никого, а в храста ни е добре. Имаме си всичко, което ни е нужно, а и не липсваме на никого.

-Липсвате! Сигурно липсвате, защото иначе хората нямаше да се питат къде сте!

-Глупак!- чуруликат всички врабчета в куп.- Нищо не разбира! Кажи му, де! Кажи му, за какво става въпрос!

-Няма смисъл!- обръща ми гръб Отличникът.- Няма да разбере и след сто години. Хората не разбират тези неща. Не разбират, че когато някой ти липсва, не говориш за него, а правиш нещо, за да си го върнеш.

-Казаха ли ти го?- подскача Рошльото.- Казаха ти го! Правиш нещо, а не говориш!

-Може да съм тъп, но май разбрах!- отстъпвам аз.- Или може би само така ми се струва. Сега си тръгвам, но ще се върна, когато съм сигурен. Вие ще сте си тук нали?

Врабчетата обаче не отговарят. Вече са ме забравили и гонят техните си задачи. Едни такива врабчешки задачи, които ние никога няма да разберем. Шипковия храст им е достатъчен, а хората не им липсват. Всеки ден чуват разговорите им и ги виждат, как вървят по улицата. Понякога даже ни обсъждат, но не им липсваме. Нали така?

Ако някой ти липсва, не говориш за него, а правиш нещо, за да си го върнеш.