Почивката свърши и пътникът отново преметна торбата на рамото си. Разкърши снага и тръгна бавно по пътя, любувайки се на зелените поля наоколо.
Пътуваше по света от много години, без цел и посока. Беше посетил хиляди страни и видял хиляди чудеса, но не се беше наситил. Днес щеше да види поредното чудо и го очакваше с нетърпение. Преди час беше прекосил границата на Страната на изобилието.
Не знаеше какво да очаква. Беше чувал хиляди истории за тази страна, но не вярваше на нито една. Никой от разказващите, не знаеше къде се намира Страната на изобилието, нито пък беше бил в нея. Пътникът дори мислеше, че такава страна не съществува. Дори и сега, когато отмина граничната табелка, съмнението още не му даваше мира.
Цял час вече вървеше по пътя, а не беше видял нищо, което да оправдава името. Не виждаше хора, градове и села, а околността изглеждаше пуста. Вървеше сам по тесния път, сред равното поле с отдавна изоставени ниви, прострели се до хоризонта.
Внезапно зад един завой пътникът видя малка дървена къща. Беше ниска, с неизмазани стени от глина, сламен покрив с крив комин и тесни прозорчета без пердета. Пред къщата на грубо скована пейка, полуседнал-полулегнал се беше разположил старец с брада до пояса. Припичаше се на слънце и чевръсто белеше слънчогледови семки.
– Добър ден! – поздрави пътникът. – Извинете за безпокойството, но бих искал да помоля за малко вода.
Старецът не отговори. Дори не го погледна. Махна с ръка към двора, където се намираше един стар кладенец и продължи да люпи семки. Кофата беше пробита, но след няколко опита, пътникът успя да напълни манерката си и нерешително пристъпи отново към стареца.
– Благодаря, ви! Аз съм отскоро тук и моля да ме извините, ако не зная вашите обичаи и навици. За първи път съм в Страната на изобилието и съм малко объркан. Това наистина ли е Страната на изобилието?
– Ъхъ! – отвърна старецът, но този път удостои с поглед пътника.
– Бих искал и да закупя малко храна! – доби смелост пътникът.
– Храна няма!
– Как така няма? Нали това е Страната на изобилието?
– Ъхъ! Това е, но тук няма храна. Някъде там сигурно има, но тук не. Не може да няма. Нали тук е Страната на изобилието!
Пътникът остана безмълвен, учуден от отговора и внезапната словоохотливост на стареца. После събра смелост за следващите въпроси:
– Къде е това там? Град ли е или е село? Колко далече е оттук?
– Там! – посочи старецът. – Колко е далече ли? Не зная. Не зная дали е град или село. Веднъж вървях два дни, но не видях нищо и се върнах. Само че, не може да няма нещо там. И градове сигурно има и села. И храна сигурно има. Не може да няма! Нали тук е Страната на изобилието! Ъхъ!
– Да, не може да няма – промълви пътникът и се замисли. – Мисля, че няма да се задържа тук дълго време. Може би наистина тук има всичко в изобилие, но май нямам желание, да го търся. Ще мина набързо и ще продължа напред. Случайно да знаете, с кои страни граничи Страната на изобилието?
– Ъхъ! – усмихна се старецът. – Зная, разбира се. Не съм бил в тези страни, но преди две години оттук мина един пътник. Та той ми каза, че ако се върви направо, след седмица се стига до Страната на истината. Царят там бил изпечен лъжец, а и поданиците му не оставали по-назад. Все пак трябва да има и хора, които говорят истината в тази страна. Не може да няма! Нали се нарича Страната на Истината.
– Ами ако се отклоня от пътя и тръгна надясно, къде ще стигна?
– О! Пътникът ми каза и това. Ако вървете надясно, някой ден ще стигнете до Страната на веселието. Пътникът каза, че в нея срещнал само тъжни хора, но може би не е така. Останал е за кратко, а ако беше потърсил, сигурно щеше да намери и весели хора. Не може да няма весели хора в тази страна! Нали се нарича Страната на веселието. Ъхъ!
– Ами...
– Наляво пък, може би съвсем наблизо, се намира Страната на любовта. Пътникът не беше ходил там. Разказали му, че всъщност в тази страна никой не обичал никого. Всеки мразел другия и хората, дори не си говорели един на друг. Само че, аз не вярвам. Трябва да има влюбени хора в тази страна! Не може да няма! Нали се нарича Страната на Любовта! Ъхъ!
– Е, това май бяха всичките ми въпроси – въздъхна пътникът. – Ще тръгвам вече, че път ме чака. Благодаря за водата! Благодаря и за информацията! Сбогом!
– Е, щом сте решили, не мога да ви спра – отвърна старецът. – Радвам се, че поговорихме! Вземете си още вода, ако искате. Вода имаме много! Кладенецът никога не пресъхва. Нали тук е Страната на изобилието! А, накъде ще вървите, ако мога да попитам? Лично аз бих посетил всичките страни, но нямам нужда. Тук си имам всичко. Всичко в изобилие!
– Назад – усмихна се пътникът. – Назад ще тръгна, към страната, от която пристигнах. Малка страна, на която дори не запомних името. Малка страна, в която всичко е по малко. По малко, но достатъчно. Ъхъ!
Няма коментари:
Публикуване на коментар