Всички в градчето го познаваха. Поздравяваха го учтиво, разменяха с него по няколко думи за времето, световните новини или градските клюки. Хората го приемаха за един от тях. Човек от градчето сгушено в полите на планината.
Беше среден на ръст, с обикновено лице и леко къдрава посребряла коса. Говореше тихо и спокойно, но го правеше рядко. Поздравяваше винаги пръв, но беше пестелив на думи и предпочиташе да слуша.
Хората го приемаха, като добър слушател и никой не обръщаше внимание, а дори градските клюкарки не знаеха нищо за него. Никой не знаеше дали е местен или дошъл от друг край. Не знаеха дали е работил някога и какво, дали е богат или едва свързва двата края. Хората не знаеха дори и възрастта му.
Не знаеха или не помнеха. Това не ги притесняваше. Бяха свикнали с него и го приемаха за един от тях и това беше достатъчно на повечето хора.
-Този е първата снимка направена града ни. Направена е от пътуващ фотограф, когото сигурно са мислили на магьосник. Фотографията тогава е била сложно нещо, а и скъпо. Фотографът се е прехранвал със семейни снимки, но тук са му поръчали само една. Била е на кмета с жена му и децата, но е загубена. За реклама фотографа е снимал стария площад. Изглежда сякаш е пуст, но там е имало хора. Причината площада да изглежда пуст е в скоростта на снимане.
-Зная, това! За това ли ме извика? Да гледам стари снимки и да си губя времето? Тръгвам си, че имам достатъчно задачи.
-Не бързай! Погледни снимката. На нея не би трябвало да има хора, но все пак има един човек. Виж в дясно до стената на църквата. Ако използваш тази лупа, ще различиш и лицето.
-О, боже! Не може да бъде! Сигурен ли си, че е той? Може да е просто прилика. Сигурно това е прадядо му.
-Той е! Сигурен съм! Зная, че не е възможно. Зная, че човек не може да живее вечно, но този някак го прави. Намерих улики, че е живял във нашия град поне от триста години. Това е невероятно богатство. Да имаш жив свидетел на събития станали триста години назад във времето!
-Ако е вярно, той наистина е богатство. Само че, не за историята. Искам да поговоря с този вечен човек. Имам много неща, на които желая да получа отговор. Много неща....
-Нужно ли е всичко това?- попита човекът и кимна с глава към веригите.
-Зависи от теб!- засмяха се мъжете в тъмното.- Може би наистина няма нужда, но така е по-сигурно. Не знаем какво си ти.
-Какво съм аз? Нима не виждате? Нима не ме познавате?
-Там е работата, че не те познаваме. Ако е вярно, това което научихме, ти си живял в този град поне от триста години. През това време не си се променил или поне не толкова, че да личи. Може би си бил тук и преди, или пък си дошъл от другаде? Не знаем! Не знаем нищо за теб, освен че живееш почти вечен живот.
-Е, чак пък вечен!- засмя се човекът. -Пет хиляди години съвсем не са вечност, а аз съм изживял вече половината.
-Пет хиляди!- хлъцнаха гласовете в тъмното. - Пет хиляди години живот! Та това си е цяла вечност! Как го правиш?
-О, това е лесно! По-трудно е да съхранявам събраната информация. Помня всичко, което видя, чуя или усетя. Помня всеки миг от живота си досега. Преди време се опитах, да запиша нещата, които помня, но не се получи. Пък и дори да бях успял, те остават в паметта ми. Всеки ден се трупат нови и нови. Ужасно е!
-Не се отклонявай от темата!- прекъснаха го гласовете от тъмното.- Говорим за това, че живееш почти вечно. Спомена, че е лесно. Нима искаш да кажеш, че всеки човек може да бъде като теб? Можеш ли да направиш така, че и ние двамата, да живеем вечно?
-Разбира се! Само че, не зная дали вечно е точната дума. Мога да гарантирам само за около пет хиляди години. Освен това има някои неудобства. Вече ви споменах за проблема със натрупването на информация.
-Че какво му е лошото на това? Знанието е сила и богатство, ако можеш да го използваш. Вечния живот е важен. Всичко друго са незначителни подробности. Хайде действай! Направи ни безсмъртни!
Всички в градчето ги познаваха. Не знаеха имената им, не знаеха къде живеят, но и децата познаваха двамата луди. Хората бяха свикнали да ги виждат как вървят бързо по улиците, говорейки си тихо и ръкомахайки оживено с ръце.
Бяха кротки и знаеха много неща. Когато бяха в настроение разказваха за миналото с охота. Разказваха подробно за миналогодишните случки и ги описваха с най-малките подробности. После започваха да се връщат назад във времето, разказвайки за хора и събития от преди векове.
-Хей! Та това се е случило преди двеста години!- обаждаше се градският зевзек.- Сигурни ли сте, че е било точно така? Разказвате сякаш сте били там.
-Ами точно така се случи!- отговаряха двамата в един глас.- Случи се тук на този площад, а ние тъкмо идвахме по улицата откъм реката. На следващият ден, пък се случи нещо още по-интересно....
Тълпата избухваше в смях, който дълго не прекъсваше.
Двамата навеждаха глави и се тръгваха. Тръгваха си, за да се появят отново на следващия ден. Вървяха бързо по улиците, говорейки си тихо и ръкомахайки оживено с ръце.
Ден след ден, година след година. Имаше още много години пред тях.
Няма коментари:
Публикуване на коментар