Хлапето

За пръв път го видях преди повече от година. Всъщност първоначално не го забелязах. Група деца се прибираха от училище и шумът от смехът им ме накара да се обърна.
Преметнали небрежно чантите през рамо, говореха за много неща едновременно и усмивките не слизаха от лицата им. Една баскетболна топка прелиташе между тях и когато някой се разсееше и тя го пернеше през пръстите веселието се увеличаваше.
Усмихнах се и аз и тъкмо исках да продължа по пътят си, когато го видях. Един дребосък се мотаеше между другите деца и подскачаше смешно за да стигне топката. Опитите бяха безнадеждни, защото той стигаше едва до кръста на повечето деца, но той не се отказваше.
Странна птица. Отначало го помислих за по-малко братче на някой от групата, но после видях, че просто беше дребосък. Облечен беше в прекалено широки, но пък къси дънки, прекалено голямо за него яке, а на главата му беше нахлупена с ярка шапка с козирка обърната назад. Цветовете определено не се съчетаваха, но това не го притесняваше. Опитваше се да се държи, като равен с другите деца, но не му се отдаваше. Откровено се подиграваха с него, всеки до когото се доближеше го шляпваше по врата или му събаряше шапката. Дори момичетата в групата участваха в грубите шеги.
Хлапето не се отказваше. Вдигаше от земята шапката си, изтупваше я от праха и се втурваше отново в групата. Не се отчайваше, че топката е недостижима, не се отчайваше, че всички го пренебрегваха. Често побягваше встрани, със смешни ситни стъпки, но се връщаше обратно в центъра на групата.
Съжалих го. Природата го беше ощетила и животът му не беше лесен още от детските години. Животът му щеше да премине в постоянна обречена на неуспех борба, да доказва на околните, че и то е човек.

Предишният ден бях срещнал един познат. От както го помня все се оплаква от нещо. От времето, от работата, от роднините си, от всичко. „Животът е гаден!”- това са редовните думи, с които завършва всеки разговор.
Всъщност няма от какво да се оплаква. Поне нямаше преди години. Семейството му беше добро и от нищо не е лишаван. Беше любимец на учителите, а футболът му носеше и популярност сред момичетата. Приеха го в университета, по специалността, която искаше, а още след завършването, започна добре платена работа по специалността. Всичко в животът му беше розово.
Тогава започнаха проблемите. Една дребна случка даде началото. Пропуснаха го в списъка за едногодишна специализация в Америка. Прие го като обида и след като се скара с всички във фирмата напусна.
Започна работа на друго място, но и от там се махна. Намираше поводи да се оплаче от всичко и от всеки. От третата работа го изгониха на втората седмица. Мрънкането му можеше да изнерви и най-спокойния човек.
„Животът е гаден!” – стана негов девиз и запазена марка.


Вчера видях пак хлапето. Познах го отдалече. Не се беше променило. Същите дрехи и шапка, само козирката на шапката този път беше килната встрани. Група деца вървяха нанякъде и смехът им огласяше улицата. То беше там, в групата. Само, че този път беше най-отпред. Баскетболната топка беше в ръцете му. Говореше нещо и разпалено ръкомахаше, а другите го слушаха с внимание. Не беше пораснало, но този път не ми изглеждаше толкова дребно.
Беше извоювало своето място.

.....

10 коментара:

  1. Поредното потвърждение, че от душевния инвалидизъм по-лошо няма :)

    ОтговорИзтриване
  2. Хриси , така е. Всеки сам кове съдбата си.

    ОтговорИзтриване
  3. Харесах историята, Владо... животът е постоянна борба за оцеляване... откажеш ли се обричаш себе си на гибел.
    Поздрав!:)))

    ОтговорИзтриване
  4. Сещам се за хора, които постоянно се оплакват и наистина са много досадни, но не го осъзнават. Не се сещам за случай като с твоето хлапе. Смятам, че такива хора могат настина да станат по-силни от другите, но по-скоро извън групата.

    ОтговорИзтриване
  5. @izibell, не е чак толкова зле. Поне за повечето хора. Само,че по-лесно е да се оплакваш, отколкото да направиш нещо за себе си. И аз го правя понякога:).

    @ekaterina vitkova , човекът е обществено същество.Стреми се към групата. Част от силата ни идва точно от хората около нас, дори и да не го съзнаваме.

    ОтговорИзтриване
  6. А ето моето мото в живота, което цитирам доволно често. Последните думи на Дон Корлеоне:
    "Той усети мириса на градината, жълтата слънчева светлина, поразила очите му, и прошепна: „Животът е толкова хубав.“
    Глава двадесет и девета.
    Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1981

    ОтговорИзтриване
  7. Не съм по девизите, но ако трябва да си избера девиз, той ще е: Dum spiro, spero ("Докато дишам, надявам се"). Всеки е хлапе в нещо от живота, но не трябват сълзи, а запрятане на ръкави.

    ОтговорИзтриване
  8. @morrt, така е, само трябва да протегнем ръка и да отворим очи.
    @Павка, ако не си помогнем сами, няма да ни помогне и друг.

    ОтговорИзтриване
  9. Интересна история, какво значение има външността. Разбираме по-късно, че има по-важни неща,

    ОтговорИзтриване
  10. @Любомир Николов - прав си - понякога обаче разбираме твърде късно ...
    ...Губим ценно време да робуваме на стереотипи - били те за вънщност, разбирания и светоглед ...трудно е да човек да се пребори за своето място в живота - и ценно е , не когато го направи, а когато се обърне и види до себе си хората, които са му дали сили да го направи ... и си дава сметка, че дори тогава пак е имал нужда от нечие одобрение, за да се справи ...
    И въпреки това - живота е хубав нека се научим да бъдем по-добри!

    ОтговорИзтриване