Дълбоко

Тъмно е, много е тъмно. Поглеждам нагоре и виждам едно светло петно, но светлината се удря в тъмното и се връща обратно. Едно камъче се отронва от ръба и повлича след себе си шепа пръст и листа. Понасят се към дъното, а шумът от срутването, умножен от ехото, се завърта в спирала и излита през отвора, там някъде горе.
Скачам и грабвам лопатата, но бързо я оставям. Няма смисъл. Твърде дълбоко съм. При всеки опит да изхвърля пръста, тя се връща обратно и пълни очите и устата ми с прах. Сядам отново и се опитвам да мисля. Не как ще изляза, а защо стигнах толкова дълбоко.
Вярно, че четох приказката. Онази за цар Траян и магарешките му уши. Там всичко си беше описано точно. Отиваш в гората, копаеш дупка, викаш три пъти, каквото ти тежи на душата и ти олеква. Само, че или не съм чел внимателно, или пък приказката не казва истината. Сигурно някой умишлено е пропуснал подробностите и ефектът е съвсем друг.
С гората е лесно. Все още тук там има запазени гори, но има много хора в тях и никога не си сам. Не знам, какво търсят. Може би и те са чели приказката и искат да извикат нещо свое.
Започнах да копая, но си появи друго нещо, което не се споменава в приказката. Не пише, колко дълбока трябва да е дупката.
Опитах с малка и стана бързо. Направих проба с леко подсвиркване и броене, както в микрофон.
-Проба, проба. Едно, две, три. Проба.
Не се получи. Звукът се връща обратно и се разнася из цялата гора, умножен многократно с ехото.
Опитах с по-дълбока дупка, но пак не се получи. Вместо да заглъхва, звукът се усилва и кънти, като камбана в главата ми. Не става и с прошепване. Тук приказката е вярна. Трябва да изкрещиш с цяла гърло, иначе няма ефект.
Продължих да копая и опитвах пак и пак. Няма ефект. Всъщност има. Сега седя на дъното, без да мога да изляза, стигнал съм прекалено дълбоко. Без чужда помощ няма как да се върна обратно. Опитах се да извикам за помощ, но никой не се отзова.
Странно мислех ,че гората е пълна с хора. Дали пък и те не са се окопали в своите дупки? Или пък просто се правят, че не чуват?
Ами, ако наистина не чуват? Ако приказката е вярна, уцелил съм дълбочината и вече мога за изкрещя всичко с пълно гърло и никой да не ме чуе?
Последните мисли изричам на глас. Опитвам да ги кажа малко по-силно, но от ръба на ямата се посипва отново пръст примесена с миналогодишни листа и млъквам. Остава сега и да бъда затрупан.
Всъщност не млъквам заради това. Млъквам, защото вече не искам да крещя никакви тайни за магарешки уши. Искам просто да поседна сред хората и да поговорим за обикновените ежедневни неща. Искам, но вече е късно. Сам съм изкопал дупката и измъкване от нея няма.
Сядам и отпускам ръце, но тогава някъде встрани чувам шум. Сигурно някой друг копае. Заслушвам се и чувам друг шум отляво, някъде по-далеч също се чуват равномерните удари по земята. Ето къде са изчезнали всички. Копаят и си мислят, че все някога ще стигнат достатъчно дълбоко за да извикат, каквото им тежи. Скоро ще разберат, че са измамени. Приказката не е вярна, пък и сто пъти да извикат пак няма да им олекне. Тогава?
Тогава остава един изход. Просто посоката е грешна. Нагоре и надолу вече не може, значи остава да се копае встрани. Все някога ще стигнеш до друг човек. Както са нагъсто, няма да е трудно. След това продължаваме нататък, докато съединим всички дупки и готово. Само трябва всички да разберат, че точно това искаме. Дошли сме в гората точно за това, а приказката е само оправдание. Защото, магарешките уши ще си останат, колкото и да викаме, а има толкова по-важни неща, които можем да си кажем и съвсем тихо. Ехото ще ги завърти в спирала и ще ги понесе навън. За какво ще говорим ли? Няма значение. Важното е да говорим, защото всяка тайна и премълчаване тежат. Не можем да се отървем от тях, както в приказката. Никой не може.
Взимам лопатата и я забивам в стената. Отгоре се падат бучки земя и камъни, но не им обръщам внимание. Вече имам посока и все някога ще стигна.

....