Събуждане

Първото, което видях, когато отворих очи беше едно черно усмихнато лице. Не разбирах защо е толкова радостно. Не разбирах, какво говори и на кого. Виждах и чувах всичко, но не ме интересуваха подробностите. Радвах се на цветовете и звуците, но не исках да знам какво означават. Чувствах се като част от тях. Над тихото ромонене се извиси грохотът на водопад, а след него сякаш песен на ято птици нахлу в съзнанието ми. Заваля дъжд.
Затворих очи за миг и когато ги отворих, над мен се беше надвесила майка ми. Започнах да излизам от унеса и тогава разбрах, че не вали дъжд, а това са сълзите ѝ. Плачеше от радост.

Малък град. Едно дете играе. Нелеп инцидент…
Така започва. Намерил ме е брат ми. Дете на 8 години. Сигурно е бил ужасен. И досега не му се говори за този момент. Разбирам го.
Закарали са ме в бърза помощ с колата на съсед. Случайно бил в къщи.
Обаче са закъснели. Сърцето е спряло. Клинична смърт.
Час на смъртта ...
Имало лекар, който не се отказал. Не знам как го е направил, но ме е върнал. После говореха, че било от личен интерес. Работил върху статия за такива случаи и му трябвало опитно зайче. Според мен са го говорили завистници. Когото ме изписваше след месеци искрено се радваше, че ми няма нищо. Обичаше си работата. Работи до смъртта си и освен забежките с млади сестри, друго лошо не съм чул за него. Дори за това не го обвинявам. Имаше някаква аура в този човек. Жените го харесваха и търсеха компанията му.
Искал е лично да ме наблюдава. Затова и се събудих в отделението за възрастни.

Черното лице беше на циганин с неопределена възраст. Винаги усмихнат. Винаги готов да помогне на някой. Не успях да разбера откъде извира тази усмивка. Имаше тумор в мозъка и му даваха още година. Сигурно го е боляло, но не го показа.
Грохотът на водопад се оказа кашлицата на едър старец в ъгъла. С това ще го запомня. Обърнат с лице към стената. Кашлицата започваше през час, а той се мъчеше да я заглуши и ставаше по-зле. Не си спомням лицето му. Не чух никога гласа му. Помня само гърба и кашлицата.
Така и не можах да разбера откъде дойде ромонът и песента на ятото птици. Може би съм сънувал.

Помня неща от преди инцидента и събуждането. Друго не помня.
По-късно четох, че хора били виждали тунел и светлина. При мен нямаше нищо. Дори мрак. Дупка.
И събуждане...
И радост от света наоколо. Преоткривах познатите неща отново и отново и не ми омръзваше.
Всяка седмица ме водеха до София. Решавах тестове. Окичваха ми главата с жици. Трябваше да се отпусна и да отговарям или да си представям предметите, които ми описваха. Но вместо квадрати и кръгове, аз си представях градинката под прозореца. И слънчевите лъчи през клоните на дърветата. Не исках да ме занимават със скучни неща. Накрая ме оставиха на мира.

Помня прибирането в къщи. Бяха се събрали доста хора. Съученици, приятели, роднини. Всеки искаше да ме види и пипне. Сякаш да се уверят, че наистина съм аз. Че съм от плът и кръв, а не призрак. В началото се зарадвах, а после се ужасих.
Исках си спокойствието на болницата...
На другия ден излязохме извън града с децата от улицата. Вече беше дошла пролетта. Животът беше навсякъде. Попивах всичко. Исках да се затичам с разтворени ръце, но на всяка крачка ме пресрещаха чужди ръце.
Искаха да помогнат, но не се нуждаех от това. Не бях инвалид. Можех да полетя. Видях една пеперуда, събудила се прекалено рано. Исках да я разгледам. Услужливи ръце я хванаха. Само, че не беше вече същата. Беше смачкана и мъртва.
Отново си поисках болницата...
Вечерта започнах да пиша стихове. Не продължи много, но успях да напълня една тетрадка. След години я намерих на тавана. Синя с квадратчета. Пълна с наивни детски неща. Смях се много и я изхвърлих. Мисля, че сгреших. Трябваше да я запазя. Стиховете не струваха, но не трябваше да изхвърлям спомените.

Не се задържах много в къщи. Бях изпуснал много и ако не исках да повтарям годината трябваше да се стегна. Тръгнах на училище, но присъствах само тялом. Вместо дъската гледах света зад прозореца.
Четях много. Само че книги. Всякакви книги. Много от тях не разбирах, но попивах съдържанието, стила, настроението. Не поглеждах учебниците. Бяха скучни. Нямаше живот в тях. Всъщност не ми и трябваха. Пишеха ми оценки, не според това, което знаех, а заради преживяното. Сякаш бях яйце, което всеки момент ще се счупи. Задушаваха ме с внимание.
Не го исках. Бях жив човек. Исках си живота, какъвто беше преди, но никой не искаше да разбере.
Докато един ден се нахвърлих върху околните. Сбих се. Три пъти в едни ден. Нямаше причина. Не беше нарочно и съжалявам за това, но имаше ефект. Вечерта си изядох шамарите и станах отново предишния хлапак.
Събудих се отново. Този път наистина...