Часовник

Държа го в ръката си. Син пластмасов будилник. Не е използван отдавна. Телефонът го е заменил и вместо пискливото дразнещо писукане, сутрин понякога ме буди тиха класическа мелодия.
Рядко я чувам. Не обичам будилниците и вътрешният часовник ме буди около 5 минути преди да се включи алармата.
Син пластмасов будилник. Държа го в ръка и се чудя, защо съм го запазил. Не струва нищо, а съм изхвърлил отдавна дори и ръчните часовници. Просто съм го сложил в чекмеджето и съм забравил.
Оставям го на полицата и се заричам утре да го изхвърля. Обръщам се, но в тишината някакъв шум ме кара да го погледна пак. Стрелката се движи. Помня, че извадих батерията и оставам вцепенен. Стрелката отмерва секундите с дразнещо щтракане. Петдесет и осем, петдесет и девет, минута...
Върви напред, но споменът ме връща назад. Много отдавна, когато бях дете...
Спомням си стенните часовници с топузи. Огромни и шумни. Стоях пред тях с респект и чаках стрелката да се премести и да отмери още една минута напред. Ставаше бавно и тържествено, а на мен ми се струваше, че времето спира.
Не исках да спира. Всяка секунда, минута и час научавах нови неща. Нови емоции ме заливаха и исках времето да ускори своят ход. Струваше ми се лесно. Просто трябваше да се помогне на стрелките и вълнуващото бъдеще, щеше да настъпи по-бързо.
Чудех се защо, възрастните не го правят. Защо всички часовници трябва да се движат с това тържествено приспивно темпо. Понякога се страхувах. Представях си, че всички часовници на света спират и времето застива в един безкраен скучен миг.
Не исках времето да спира. Исках да летя на крилете му напред и да го пришпорвам:
-По-бързо, по-бързо, по-бързо...
После ми подариха първият часовник. Имаше стрелка и за секундите и в първите дни с вълнение вдигах ръката си през минута да проверя, колко съм се придвижил напред. После свикнах, и го приех като досадна играчка. Навиваш я, а тя прави едно и също. Не можеше да контролира времето. Дразнеше ме и верижката и често го свалях.
Все още имаше стари хора с джобни часовници. Донякъде им завиждах, когато бавно изваждаха часовника, вдигаха капачето и важно казваха:
-Я, то станало обяд вече. Пустото време пак е отлетяло без да го усетя. Бързо лети времето, ей.
Чудех им се. Тяхното време вървеше бързо, а те не го искаха. Защо им беше време, което се влачи? Затваряха го в кутийки и се опитваха да го спрат.
Знаех, че никой не можеше да спре времето, но все още търсех начин да го ускоря. Часовниците ме разочароваха. Бяха просто механизми, които се опитваха да вървят в крак с времето. Понякога успяваха, друг път избързваха или изоставаха, но това не беше от значение. Времето си вървеше независимо от тях. Много, много бавно...

Син пластмасов будилник. Сложил съм го на полицата и гледам, как стрелките бързо се движат.
Петдесет и осем, петдесет и девет, минута...
Чувствам как времето изтича и за пръв път ми се иска да го спра. Не бързам за никъде. Искам да остана завинаги в този миг. Губя всяка отмерена секунда.
Протягам ръка към часовникът, но той спира внезапно. Така както внезапно е тръгнал. Отдъхвам облекчено, но зная, че времето не е спряло. Стрелките са застинали, но миговете отлетяват един след друг.
Сега след толкова години, вече не искам времето де лети. Искам всеки миг да продължава цяла вечност. Капризи и неизпълними желания, но оставям часовникът на полицата. Няма да го изхвърлям. Нека стои, запечатил мигът, който е отлетял.
Един миг, който никога няма да се върне.

.