Какъв ще станеш, когато пораснеш?

След два дни е 24 май и всяка година около тази дата поредният набор ученици прекрачва от детството в светът на възрастните. Вълнуващ миг, но зад трескавата демонстрация на самочувствие прозира една обърканост и неувереност.
Групите младежи и девойки денонощно обикалят града и сякаш искат да се похвалят на всички.
-Едно…, Две…, …, единадесет…, дванадесет….
Вече са в играта, но колко от тях знаят къде ще ги отведе широкия булевард на живота. Може би в този миг, много от тях си повтарят един въпрос, който са чували от малки:
-Какъв ще станеш, когато пораснеш?
Спомням си времето, когато със съучениците ми също бяхме на прага и си задавахме този въпрос. Всъщност за малко от тях бъдещето беше начертана права. Е, повечето знаеха, какво ще кандидатстват, но почти никой от тях не беше се сблъсква с професията, която щеше да учи и работи в бъдеще. Двама или трима имаха големи планове, но така се случи, че в бъдещите години не можаха да ги осъществят.
Тогава не мислехме за това. Времето предлагаше по-малко възможности и пътища, но поне беше по-сигурно. Все пак сигурно зад маската на радостта, че вече сме големи, сигурно във всеки от нас е имало и по малко страх.
После се разделихме. Няколко от момичетата, вместо да учат се омъжиха до месеци, а момчетата влязохме в казармата. Две години загубено време, но пък е достатъчен период за да се разделим с илюзиите. Всеки тръгна по своят път, а той се оказа по-трънлив от този в мечтите ни.
Самият аз никога не съм мислел, че ще се занимавам с химия. Тогава дори не знаех, какво ми харесва да правя. Спортуването и книгите бяха приятни, но това не беше професия. Нямах представа, какво искам и първият път кандидатствах в Минно-геоложкият институт. Имах роднини геолози, но изборът беше по-скоро плод на моментно настроение. Дори химията май беше случаен избор и чак във трети курс, когато започнахме да изучаваме специални предмети, започна да ми харесва наистина.
А професиите... Там нещата са още по объркани, но не се оплаквам.
От тогава научих много неща, но още често се чудя, наясно ли съм какво искам и какво харесвам. Започвам нещо с ентусиазъм, влагам всичко от себе си, а след това продължавам по пътя на живота. Търся и търся магията и може би съм го описал най- добре със Самотният бегач.
Днес други са на прага на това непрекъснато търсене. Зад външната еуфория, сигурно се крие неувереност и малко страх, както при нас навремето. Скоро прочетох при Nezzo – Бъдеще и се сетих за онези времена.
Иска ми се да вдъхна малко кураж, на всички които днес тръгват да се лутат в лабиринта на живота, но не мога. Дотук беше лесно.
-Какъв искаш да станеш?
-Може би лекар, юрист, учител, счетоводител... Всъщност няма значение! Искам да стана голям!
Вече сме големи. Желанието ни е изпълнено – големи хора сме. Сега остава по-трудното. Да продължим да искаме това и всеки ден да се борим за място под слънцето.
А имаме ли избор?




.