Пътят пред България и българите

В последните години все по-често се замислям, за състоянието на страната ни. Опитвам се да потърся причини, грешки и пропуснати възможности, които са в основата на незавидното ни състояние.
Чета много публикации, които анализират и дават рецепти. Ако се съди по тях, всеки втори българин знае причините и има рецепта за излизане от дупката. Всеки сочи път за развитие и спасение на България и то единствен път.
Невероятно е, че при толкова знаещи и можещи, нищо не се променя и дори няма надежда за това. Още по-странно е, че хора, които декларират почти еднакви позиции, вместо да се захванат заедно на работа, прекарват години в спорове, кой от тях е по-велик.
Всъщност не е странно. Причината не е някакъв специфичен български ген или манталитет. Вече знаем, че не сме уникални в нищо. Не сме най-надарените, но не сме и идиотите на човешкия род.
Причината е по-скоро в структурата на медийното пространство. Телевизията, вестниците, а вече и интернет пространството, вместо да са източници на информация, все повече се превръщат в поле за личен ПР. Думите и идеите отдавна не са важни. Важното е, че ги е казал Някой.
Този Някой, независимо дали е политик, журналист, бизнесмен, интелектуалец или просто блогър, анонимен или не, чува само своите думи. Интересува се само от собственото си битие, а идеалите са само средство, за да го подобри. Купуват се и се продават на килограм, срещу каквото се предлага.
Може би някой ще каже, че такова е времето. Ще каже, че поколението е изродено или деформирано, но не съм съгласен. През миналата година препрочетох два пъти „ Строители на съвременна България“. Всеки прочит на книга е различен, а при тези търсех нещо, което може да ми даде отговор на проблемите днес.
Симеон Радев се е постарал да създаде подробна картина на времето. Пречупена през личните му симпатии или антипатии, но в голямата си част правдива. Това, което не ми хареса при тези прочити е, начинът на описване на събитията. Всяко от тях се свързва с определена личност и излиза, че целият ход на историята се движи от волята на един или друг човек. Това е в тон със заглавието, но не е вярно.
Все пак книгата съдържа огромна галерия от човешки образи, а картината е правдива. Докато четях, реших да ги систематизирам, но не можах. Не можах, защото търсех строителите. Хора достойни и честни идеалисти, готови да пожертват живота си за добруването на България.
Не открих такива.
Събитията са отдалечени във времето, но открих хиляди неща, които и днес се случват всеки ден. Хората и отношенията им, не са били много различни. Омраза, двуличие, алчност, дебелоочие, кариеризъм, убийства, насилие и грабежи от държавата и хората. Липса на алтернатива и люшкане, партизанщина и манипулирани избори. Използване на държавната власт и съдебната система за разчистване на лични сметки и какво ли още не. Не видях строители с ангелски криле, а хиляди хора, които действат подтикнати от желанието за лична изгода и слава.
Действията на тези хора са част от строителството на България, но причината не е в желанието им. Ореолите им са създадени от част съвременниците им или от самите участници в процесите, но не са истински. Това са били реални хора, същите като тези, които живеят днес. Просто са използвали възможностите на времето и са намерили своето място. Времето е определяло поведението и действията им, а те само са се възползвали. Всеки прави така и днес.
Утехата ни може да е единствено във факта, че въпреки това България е вървяла напред. Бавно и неусетно , за да бъде оценено в един човешки живот, но напред.
Днес нещата много приличат на онова време, въпреки че ще се намерят хора, които няма да искат да го признаят. Днес отново започваме от нулата, а времето, когато ще забравим проблемите е далече. Хората са същите и всеки гледа неговата паничка. Ситият не вярва на гладния, здравият на болните, богатия на бедните.
Понякога причините се търсят в бедността ни. Общото ниско ниво на доходите, прави нещата да изглеждат по-грозни, но дори в богатите страни, нещата принципно са същите. По-високият стандарт скрива язвите, но не ги премахва. Човечеството е изградило обществен модел, в който всеки участва. Участва по жестоките му правила, без да има алтернатива. Може да се възползва за да подобри собственото си житие, но не може да ги промени.
Затова когато днес чета анализи, рецепти или критики, не ги приемам за чиста монета. Зная, че няма да дойде спасителят с вълшебната пръчка. Зная, че следващото управление, няма да е по-добро от сегашното. Никъде в света не е имало и няма да има справедливо управление, защото моделът води на власт не хората, които могат повече, а хората, които искат властта повече. Искат я и са готови да направят всичко, не заради някакви идеали, а за собствена полза.
Няма начин да се промени модела на света, в който България е просто незначителна прашинка. С времето нещата вече няма да изглеждат толкова грозни, колкото са днес, но основата им няма да се промени.
Ако има път пред България, то това не е магистрала, а тунел без изход. Не можем да тръгнем встрани, а напред картината не е розова.