Прахът на времето

Преди много години някъде на север в степите живял един хан. Историята не го помни с нищо и дори тук го споменавам, само защото имал четирима синове. И това не било кой знае какво, но те са героите на тази приказка.
Тя започва със смъртта на хана. Обикновено, старите ханове оставяли най-възрастния си син за водач на ордата, но нашият хан, дали от разсеяност или нарочно, разделил ордата и дал на всеки от синовете си да води част от нея.
Синовете му не се чудили дълго, а със своята част от ордата поели в различни посоки. Всеки имал планове, за момента когато станел хан и побързали да ги осъществят.
Най-малкият поел на Север. Бил воин и със свободен дух, а досега все бил в сянката на братята си. Ордата му покорявала племе след племе и след няколко години, владеел половината свят. Където минавали воините му, унищожавали всичко и дори трева не оставало. Дори само името му карало да потръпва от страх и всеки човек на Земята.
Вторият брат поел на Изток. Заселил ордата си на брега на едно море. Не го привличали битките и земните блага, но щом видел нова книга, очите му заблестявали. Направил най-голямата библиотека на света. Събрал най-добрите учени и поети и целият си живот прекарал в четене.
Третият брат тръгнал на Запад. Намерил земя за племето си сред обширна равнина. След това наел строители от цял свят и построил най-големия град на земята. Оградил го високи до небето стени. Построил в него чудни сгради, а между тях градини с дървета и цветя от цял свят. Гостите на този град казвали, че това е осмото чудо на света, но на първо място по красота и величие.
Последният брат потеглил на Юг. Не спирал никъде дълго, не воювал и не строил. Единственото, което го интересувало, било да прекара живота си весело. Нямало човек, който да го победи в пиенето, танците, песните и шегите. Когато починал, от ордата му не бил останал и помен и не оставил никакво наследство.
Скоро след него починали и другите трима братя. Душите им се отделили и се понесли в космическата пустош, на пътешествие без посока и край.
След хиляда години сенките на братята се срещнали в пустошта и решили да посетят Земята, за да видят старите познати места.
Не могли да познаят Земята. Всичко се било променило, но хората още помнели жестокия воин, възхищавали се на Градът на чудесата и знаели имено та строителя му. Помнели и огромната библиотека и школите в нея и били благодарни на откритията направени от учените в нея. Само за веселяка никой нищо не помнел.
Тримата братя се почувствали поласкани и се разбрали, след още хиляда години да се върнат пак. Веселякът се нацупил за момент, но после и той се усмихнал и обещал, че ще се върне.
Когато се върнали отново, Земята била променена още. Вече никой не помнел воинът, от Градът чудо не бил останал и камък, а за библиотеката никой не помнел.
Този път се засмял само веселякът:
-Излиза, че само аз съм прекарал пълноценно живота си! Никой не ме помни, но не помни и вас.
Воинът навел глава. Строителят се опитал да постави два камъка един върху друг, но не успял. Навел глава и той.
Само третия брат, се засмял. Не бил прекарал живота си над книгите, за да остави следа във времето. Правел го заради себе си, но имало ли смисъл да обяснява.