Необитаема планета

Будилникът подскачаше по нощното шкафче и всичките му опити, да го улови и спре бяха напразни. Събори го на пода, но дразнещото дрънчене, не спираше.
Отвори очи седна в леглото. Потърси будилника пипнешком и дори не се сети да запали нощната лампа. Накрая пръстите му го намериха, спря звъненето и остана минута неподвижен.
Чувстваше се уморен, но трябваше да става. Ще се излежава в почивните дни, а днес отново ще гони графика. За момент се пренесе на необитаема планета, където времето нямаше значение. Нямаше часовници и графици. Нямаше нищо. Само тишина и спокойствие.
Погледна в часовника и се разсъни. Беше забравил, че вечерта реши да си добави петнадесет минути към съня. Вече закъсняваше.
Втурна се в банята, после дрехите и се втурна навън.

Хвана автобуса в последния момент. Вратите се затвориха след него с трясък и го притиснаха плътно до хората пред него. Затвори очи и си представи, че е на необитаема планета. Без хора, часовници и графици. Сам....

Закъсня за работа, но се направи, че не вижда стиснатите устни на шефа си. Имаше достатъчно грижи, а изоставаше с работата. Край него колегите му, вдигаха врява, спореха, караха се за нещо, но той не ги слушаше. Само за миг в главата му изникна картина. Картина на необитаема планета. Пуста, тиха и спокойна.

На обяд имаше среша с клиенти. Едва тогава видя, че две копчета от сакото му липсваха, а и беше забравил да се обръсне. Докато избягваше погледа на дамата срещу него си каза наум:
-Искам да съм на необитаема планета! Пуста, тиха и спокойна....

Вечерта се прибра в къщи. Беше изцеден. Пусна по навик телевизора, погледна хладилника, но не го отвори. Седна и се загледа в екрана, където времето продължаваше да галопира. Картината пред очите му се замъгли и последното нещо, което помисли преди да заспи беше:
-Искам да съм на необитаема планета! Пуста, тиха и спокойна....


Събуди се от изгарящите слънчеви лъчи. Устните му бяха напукани и потърси с треперещи пръсти, бутилката с вода. Имаше само няколко глътки на дъното. Отпи една, после още една. Повече нямаше. Днес трябваше да намери вода.
Стана и затътри крака по пясъка. Дори в тези ранни часове топлината му изгаряше през обувките. Напред докъдето погледът стигаше, се виждаха само пясъци. Беше пусто, тихо и спокойно.
Беше на необитаема планета. Не помнеше кога се беше озовал тук. С години се скиташе по нея, за да намери други хора, но тук имаше само пясък. Влизаше в обувките, в очите и устата и вкусът му нагарчаше, като водата, която намираше в цепнатините на скалите.
Беше пусто, тихо и спокойно. Нямаше други хора, но не се отчайваше.
Продължаваше да търси. Самотата го притискаше всеки ден. Може би щеше да е свикнал отдавна, но сънят идваше всяка нощ. Сънуваше, че иска да е на необитаема планета....