Старо куче не се учи

Преди много, много години в полите на една планина имало малко селце. В крайната къща на селцето живеел един много стар човек. На младини работел от сутрин до мрак, но вече не правел нищо. По цял ден седял в градината, припичал се на слънце, а мисълта му се реела в спомените. В краката му винаги било любимото му куче. То също било старо и изживявало кротко старините си.
Старецът имал и други кучета. Бил с добро сърце и когато видел изоставено кученце, го прибирал и се грижел за него. Младите кучета по цял ден играели в двора и живеели безгрижно.

Един ден старецът починал. Нямал роднини и никой не се натъжил за него, освен кучетата му.

Къщата взел един млад мъж, а с къщата получил и кучетата. Бил от далеч, но селото му харесало и решил да остане там. Решил да купи стадо овце, а кучетата да използва за пазачи. Да си изкарват и те хляба с труд, като него.
Заел се с обучението им и скоро младите кучета свикнали с него. Гледали го в очите и изпълнявали, каквото им нареди. И пръчка носели, и лапа давали и по команда лягали и ставали. Само старото куче не искало да свикне с новия стопанин и да се подчинява на командите. Не реагирало, а ако си направело труд да се помръдне, правело всичко на обратно. Новият стопанин вдигнал ръце от него, но не го изпъдил, но го вързал и отделил от другите кучета.
-Право казват хората! Старо куче не се учи.
Лятото минало и дошла първо есента, а след нея зимата. С нея от планината слязъл в ниското и огромен вълк единак. Воят му се чувал всяка нощ, все по близко до селото, а една нощ, дори обиколил улиците му. На сутринта хората със страх гледали огромните стъпки и гадаели колко е огромен.
На следващата нощ, пак се върнал и спрял до крайната къща. Овцете тревожно се притискали една до друга, а кучетата лаели цяла нощ без да спрат. Стопанинът също не мигнал. Извадил пушката, заредил я, но вълка така и не се приближил.
Само старото куче, не обърнало внимание на тревогата. Лежало си вързано в своя ъгъл и дори не отворило очи.
-Ей, ама то за нищо не става!- казал стопанинът.- Старо куче не се учи и това си е.
След една нощ, вълкът пак дошъл наблизо. Пак се разлаяли кучетата. Пак стопанинът не мигнал цяла нощ, чакайки вълка да се приближи. Старото куче отново спало спокойно и непробудно цяла нощ, без да се притеснява от воя навън.
Един ден на стопанина се наложило да отиде до града. Превел планове да се прибере до мръкване, но лошото време го забавило и останал да пренощува в града. Бил спокоен за стадото, защото вярвал, че кучетата ще го опазят.
През нощта вълка отново дошъл и този път, влязъл в кошарата. Младите кучета лаели, но страхливо се свили в ъгъла, уплашени от огромния ръст на вълка. Овцете уплашено блеели, а вълкът се облизвал и си избирал първата жертва. Тъкмо да забие зъбите си в нея, когато нещо го блъснало и съборили на земята, а остри заби се забили в неговото гърло. Старото куче, било скъсало синджира и защитавало дома, в който било прекарало живота си.
Вълкът успял да се освободи и изправи. На свой ред впил зъби в гърлото на стария пазач. Раната му, обаче била тежка и силите бързо го напуснали. Строполил се и затворил очи завинаги.
Старото куче също било ранено тежко. Изправило се залитайки и излязло навън. Стигнало до пейката, където прекарвало години в краката на стария си господар. Там паднало, а снегът бавно го затрупал.

На сутринта стопанинът се прибрал. Насред кошарата видял проснат вълка. Кучетата яростно лаели, но не смеели да се приближат и до мъртвия звяр. Стопанинът не знаел, какво се е случило. Похвалил кучетата и ги нахранил обилно за награда.
Към обяд се сетил и за старото куче. Потърсил го в ъгъла му, но намерил само скъсания синджир.
-Избягал е страхливеца!- ядосал се стопанинът.- Уплашил се е и е избягал. Дано не се върне никога, защото напразно го храних толкова време. Старо куче не се учи!


* Изображението е с лиценз Public domain