Братята на Икар

Дедал не откъсваше очи от двете човешки тела носещи се във въздуха. Гледал ги беше хиляди пъти, но всеки път тревогата стягаше сърцето му.

-Дръжте крилете изпънати! Сега се спуснете леко, докато усетите въздушния поток нагоре. Не махайте и не се борете с него. Оставете го да ви издигне до купола. Добре! Внимавайте, защото горе потока внезапно прекъсва. Ще пропаднете няколко метра, но не се паникьосвайте. Просто разтворете широко крила и убийте скоростта на падане.

Бяха научили много. Справяха се дори по-добре от него, но в критични ситуации, понякога губеха контрол. Самочувствието им ги подвеждаше. Караше ги да пренебрегват малките опасности, да опитват нови неща, но при първия проблем страхът ги сковаваше и разчитаха на неговите съвети.

Горе двамата достигнаха купола. Говореха си нещо и се смееха. Бяха младежи, но се държаха, като деца. Телата им застинаха за миг неподвижно, а след това рязко се спуснаха надолу.

Бяха прекалено близо един до друг. Много по-близо, отколкото беше безопасно, но вместо да се разделят, протягаха ръце, за де се докоснат.

В този миг едното тяло, започна да се премята.

-Крилете! Разтвори крилете!- извика Дедал, но от пресъхналите му устни не излезе нито звук.

Тялото падаше все по-бързо, премятайки се, сякаш не беше човек, а кукла без воля, кости и искрица живот.

До земята оставаха не повече от пет метра, когато крилете се разтвориха, тялото се изви и се издигна нагоре. Достигна купола и залата прокънтя от възторжен вик.

-Спрете! - изкрещя Дедал.- Това не е игра. Спускайте се и двамата. За днес приключихме.

Младежите не се подчиниха веднага. Направиха още няколко кръга във въздуха, превъртяха се през глава в идеален синхрон и чак тогава се приземиха на платформата.

-Това което направихте, беше недопустимо! Опасно и безрасъдно! Някой ден подобна постъпка, ще ви убие преди да разберете това. Колко пъти сме говорили за това! Не искам да пострадате!

Младежите наведоха виновно глави, но само за миг.

-Да пострадаме ли? Че тук това е невъзможно. Компютрите управляват всичко и не можем да получим дори драскотина.

-Престанете!- ядоса се Дедал.- Знаете за какво говоря. Тренировките тук са само подготовка, за това което ви чака. Ако грешите тук, нямате никакъв шанс, когато полетите над Океана. Там не можете да предвидете опасностите и всяка непредпазливост струва човешки живот. Вашият живот! Не искам да ви загубя, както загубих Икар.

-Икар! Отново Икар! Не можеш цял живот да се обвиняваш, за смъртта на брат ни. Единственият виновен е самият той. Ако те беше послушал....

-Не! Аз съм виновен. Не беше грешка. Не беше готов да полети, а аз го пуснах. Можех да го задържа, но го пуснах....

-Щом казваш, може би е било така, но ние сме подготвени. Знаем всичко, което знаеш ти. Няма на какво повече да ни научиш, старче! Вече сме отлични летци, а ти ни третираш, като деца. За какво са ни тези глупави криле, щом можем да летим без тях? За какво повтаряме все едни и същи неща, които владеем до съвършенство.

-Защото е нужно! Крилете не са ви нужни тук, но над Океана ще ви дадат допълнителни сили. Скучните и обикновени неща, които упражнявате трябва да ви подготвят, за да действате правилно при реалните опасности.

-Дрън, дрън! Старче, не искаме повече да си губим времето. Знаем каквото ни трябва и е време да полетим над Океана! Няма начин да ни спреш!

-Зная.- наведе глава Дедал.- Зная, че няма да ме послушате. Всички млади правят така. Разперват криле и политат над Океана. Нямат опита и знанията, но мислят, че не им трябват. Мислят, че младостта и смелостта са достатъчни. Разперват криле и политат към смъртта си. Някои имат късмета и се връщат тук, но са единици.

-Защо си сигурен, че всички , които не са се върнали са загинали? Ами ако просто не искат да се завърнат тук? Ако са открили по-добро място за тях? Ние ще успеем, старче! Ще прелетим Океана. Може би няма да сме първите, но ще бъдем първите, които ще се върнем. Ще се върнем, за да разкажем какво има там.

-Само за едно ви моля! Не тръгвайте утре. Нека обучението ви продължи още месец поне. Или пък още година, за да мога да ви науча на всичко. Ох! Само ако можех да променя нещата! Ако можех аз да полетя вместо вас! Да го направя с моите знания и умения....

-Ще тръгнем другият месец. Решили сме го отдавна и нищо не може да ни спре. Защо не тръгнеш с нас, татко? Ще ни е по-леко тримата. Знаеш и умееш всичко, а и не си толкова стар, че да нямаш сили.

-Защото....- наведе глава Дедал.- Защото.... Защото аз опитах.... Полетях над Океана, седмица след като изчезна Икар. Само че, когато загубих хоризонта се уплаших. Уплаших се и се върнах. Разбрах, че имам знанията и уменията, но годините ми бяха отнели смелостта. Затова няма да тръгна и с вас. Ако го направя, ще ви бъда само в тежест, а ще са ви нужни всички сили. Ще се надявам и моля, да успеете, а сърцето ми ще плаче, но ще ви пусна сами. Нямам какво повече да ви науча, но искам, да запомните едно нещо. Когато и да се върнете, аз ще ви чакам тук с обич. Ще ви чакам и обичам, независимо дали сте успели да прелетите Океана или не. Ще ви чакам тук....