Малкото зло

Човекът вървеше по своя път отправил поглед към хоризонта. Там беше неговата цел. Там в далечината беше всичко, което желаеше в мечтите си.

Изглеждаше близко, а пътят беше прав и равен. Скоро, много скоро щеше да бъде на мястото, което желаеше и заслужаваше. Мястото, където искаше да прекара целият си живот. Мястото, което сам беше изградил с много труд и воля.

-Стой! -чу се силен глас наблизо.

Човекът не го чу, защото беше сляп и глух за всичко, което можеше да го отклони от пътя му.

-Стой, казах! Не можеш да продължиш по този път!- чу се отново гласът и Човекът се блъсна в невидима стена.

Ударът беше силен и човекът падна на колене, но веднага скочи на крака и сви юмруци. Очите му потърсиха източника на гласа, а в тях се четеше решимост и гняв.

-Кой си ти? Кой си ти, който се осмеляваш, да застанеш на пътя ми. Няма начин да ме спреш! Ще продължа по пътя си, каквото и да ми струва това.

-Аз съм Голямото Зло. Тук съм, за да те спра и ще го направя. Възхищавам се на решимостта ти, но няма да отстъпя нито крачка. Трябва да ме победиш, за да продължиш нататък.

-Ще го направя! Ще те победя и ще продължа по пътя си. Нека не губим време и да започнем битката веднага! Нямам време за празни разговори.

-Добре! Щом искаш битка, ще я имаш.- чу се смеха на Голямото Зло. -Преди да започнем обаче искам да те предупредя. Битката ще бъде тежка и продължителна. Имам опит в много такива битки. По-често печеля, но се случва и да загубя. Само че, аз съм Голямото Зло. За да ме победиш, трябва да вложиш всичките си сили. Дори да успееш да ме победиш, ще си толкова изтощен, че няма да имаш сили, да продължиш напред. Ще ти отнеме дълго, много дълго време, да се възстановиш, а когато тръгнеш отново напред, може да се окаже, че си закъснял. Може да се окаже, че всичко, за което си мечтал, вече не е същото. Или пък, когато стигнеш, някой друг ще те е изпреварил.

-Хм! Може би си право.-замисли се Човекът.- Все пак, аз ще се бия с теб. Няма друг път към целта. Няма друг начин.

-Всъщност има.-засмя се отново Голямото Зло.- Погледни пътеката в дясно. Тя също води към мястото, където искаш да стигнеш. Пътят е малко по-дълъг, но битката с мен, ще те забави повече и ще отнеме повече от силите ти. Можеш да тръгнеш по тази пътека. Така и аз ще съм изпълнило задачата си и ти ще постигнеш целта си.

-Защо ми го казваш? Ти си Голямото Зло, а ми помагаш. Трябва да има някаква уловка.

-Няма уловка. Просто вече съм уморено от битки и не искам да влизам в тази. Не искам и да те пусна, а пътеката е вариант, който задоволява и двама ни. За да видиш, че съм искрено, ще ти кажа още нещо.

Пътеката не е равна и права. На места е стръмна, тясна и опасна. На места едва се вижда, а по нея също ще има препятствия и пазачи. Там е Малкото Зло. Не може да се мери, нито с мен, нито с теб. По-скоро е досадно, отколкото опасно, но има една особеност. Всеки път, когато го победиш, то ще изчезва, но не завинаги. Ще събере сили и ще те посрещне отново след време.

Човекът се замисли за миг. Затвори очи и си представи мястото, където желаеше да отиде. Представи си и пътя и препятствията, които трябваше да преодолее.

Целта беше важна за него. Най-важното в живота му и нямаше да рискува. Щеше да ускори крачка и по-дългият път, нямаше да го забави. Щеше да прегази Малкото Зло, колкото пъти трябваше.

Стисна юмруци и отвори очи и тръгна по пътеката вдясно. Тръгна без да вижда лукавата усмивка зад гърба си. Гледаше само напред, впил очи в хоризонта, където беше всичко, което желаеше в мечтите си.