Бeлите птици

Един ден малката Ема седеше зад прозореца и тъжно гледаше следите от дъждовните капки в локвите по улицата.

-Не зная, какво интересно намираш в тази игра.- обади се Жълтото коте.

-Не е игра!- отвърна Ема.- Просто гледам дъжда, защото няма какво да правя. Не искам да вали. Не харесвам есенният дъжд. Студен е, а небето е толкова мрачно.

-И аз не харесвам дъжда. Иска ми се да спре, за да излезем навън и да играем. Вече трети ден вали и вече всички домашни игри ми омръзнаха. Затова се надавах, че си измислила нова игра.

-Няма да спре скоро.- въздъхна Ема.- Вече е есен и дъждът си е в реда на нещата. Ще вали, докато дойде зимата, а тогава ще се превърне в сняг. Тогава дъждовните капки, ще се превърнат в снежинки, а те са друго нещо. Ще натрупа бял пухкав сняг и пак ще играем навън старите зимни игри.

-Много ли време трябва да чакаме? -попита котето.

-Не много. Само толкова, колкото трае есента. Понякога повече, друг път по-малко, но не зависи от нас. Докато чакаме, можем да измислим нови игри и когато дъждовните капки се превърнат в снежинки, да сме готови.

-Да, да....- съгласи се Жълтото коте, но му личеше, че мисли за друго.- Знаеш ли, сетих се една приказка, която ми разказваха в моя свят. Беше отдавна, но сега си я спомних. Приказка за снежинките. Искаш ли да ти я разкажа?

-Разбира се! Обичам приказките за снежинките!

-Само минута, за да си припомня началото. Всъщност началото май не беше важно. Не беше важен и края и съм го забравило, но приказката беше хубава. Разказваше се, че снежинките са малки бели мишки....

-О, не!- ядоса се Ема.- Нали се разбрахме, че няма да ядеш мишки! Обеща ми. Само че, няма как да изпълниш обещанието си, щом всеки ден си мечтаеш за мишки. Сърдита съм ти!

-Не разбираш!- нацупи се Жълтото коте.- Не искам да ям никакви мишки. Дори е бели! Исках да ти разкажа една хубава приказка, но ти все разваляш нещата с твоите съмнения. Щом си такава няма да ти разкажа приказката. Няма да ти разкажа и другата, за която се сетих- приказката за Бялата птица.

-Бялата птица ли? Обичам птиците и приказките за тях. Разкажи ми тази приказка. Моля, те!

-Е, щом ме молиш, ще ти я разкажа.-наду се котето.- Ще ти я разкажа, нищо че съм ти малко сърдито. Ще ти я разкажа, защото това беше любимата ми приказка в моя свят. Дори по-любима от тази за белите мишки.

Преди много много години, незнайно откъде на Земята пристигнал зъл магьосник. Един ден долетял с изгрева на крилете на два огромни сокола. Пристигнал и останал.

Направил си непристъпен мрачен замък на най-високия връх на земята. После пратил соколите да обиколят земята. Единият сокол полетял на изток, а другият на запад.

Летели соколите и където минели, небето се покривало с тъмни облаци. Завалявал леден дъжд, който не спирал ден и нощ. Земята прогизнала от влага, а в душите на хората се вселил страх, отчаяние и безнадеждност. Не останало място на земята, над което соколите не били прелетели. Не останало място, където хората помнели какво е щастие и усмивка.

Един ден обаче, слънчев лъч пробил тъмните облаци. През него при хората долетяла Бялата птица. Била мъничка и слаба, но донесла надежда на хората. Където прелитала Бялата птица, тъмните облаци се разпръсквали и дъждът спирал. Дъга изгрявала в небето, а по хорските лица, усмивката оживявала.

Скоро Магьосникът научил за Бялата птица. Разгневил се и от гневът му, земята потреперила. Призовал всички тъмни сили, да изсипят мощта си върху хората и изпратил двата си сокола, да убият Бялата птица.

Спуснали се Соколите и скоро намерили Бялата птица. Нахвърлили се върху нея, но тя изплъзнала и се вдигнала високо в небето. Отново я атакували соколите, но тя пак се изплъзнала.

На земята хората следели неравната битка със свити сърца. Не можели да помогнат на Бялата птица и страхът бързо завладявал отново сърцата им.

Много пъти Бялата птица, се изплъзвала от ноктите на соколите, но те не се отказвали и накрая успели да я хванат. Разкъсали я, а белите ѝ пера разпръснали във всички посоки.

На земята хората отчаяни заплакали и тогава се случило чудо. От всяко перо на Бялата птица, се родила друга птица. Полетяло лятото над земята, разгонвайки тъмните облаци и в небето и в душите.

Соколите се впуснали след ятото. Разкъсвали птица подир птица, но от всяко перо се раждала нова бяла птица. Белите птици ставили все по-малки и малки, но ятото растяло и скоро цялото небе побеляло.

Силите напуснали соколите. Не можели да се борят в белите птици.

Всичко около тях било бяло и силите ги напуснали. Паднали на земята, а белите птици се спуснали и затрупали телата им. Затрупали цялата земя. Затрупали полята и горите, планините и къщите. Затрупали и замъка на магьосника.

Земята станала бяла, а белите птици не преставали да се спускат към земята. Спускали се цели три месеца. Спускали се и затрупвали всичко мрачно и грозно. Спускали се и съживили надеждата и усмивките на хората.

Когато всички бели птици паднали на земята, слънцето отново засветило с пълната си мощ. Стоплило земята и сърцата на хората, а белите птици се превърнали в капки вода.

Само на най-високия връх, там където бил замъкът на злия магьосник, белите птици останали. Превърнали се в ледена шапка и заключили завинаги злото.

Капките вода се събрали в потоците и реките. Понесли се към морето, но преди да си тръгнат обещали на хората, че ще се връщат всяка година.

-Ура! Заваля! Билите мишки дойдоха!- втурна се към прозореца котето.

-Заваля.- промълви малката Ема.- Децата на Бялата птица се завърнаха отново.

-Заваля!- усмихнаха се двамата и се втурнаха двора.