Синият кораб

Там някъде, далеч сред океана, където няма нищо друго освен небето и морските вълни имало един остров. Островът бил толкова малък, че птица обикаляла бреговете му за ден, но на него имало всичко, от което се нуждае един малък народ.

Защото на малкия остров живеел малък народ. Живеел на острова откакто свят светува. Има добри дни, имал и лоши, но хората обичали острова си и милеели за него.

Имало едно време един малък остров, но вече го няма. Днес островът го няма на картите, а там където е бил, само морските вълни пазят спомена.

Островът не изчезнал за ден или два. Започнал да се смалява много години преди това. Дали нивото на океана се повишило, или земята под острова потъвала бавно, никой не знаел, но всяка година нова част от острова се озовавала на морското дъно.

Хората на острова се тревожели, но нищо не могли да направят. Дори не можели да говорят, че островът потъва, защото Царят, който властвал над острова, наказвал жестоко всеки отронил и дума.

Потъвал островът, а хората мълчали, докато един ден група придворни свалила Царя. Дали го свалили или той просто бил вече прекалено стар да управлява, не станало ясно. Просто царството осъмнало без цар и хората разбрали, че са свободни да говорят, за каквото пожелаят.

Разбира се, потъването на острова, било най-важната тема. Всички коментирали това и всеки имал идеи и мнение. Всеки твърдял, че знае как да се спасят и неговото мнение е единствено вярното.

Въпреки различните мнения, хората вярвали, че ги чака по-добро бъдеще. По-добро бъдеще и за острова и са тях самите.

Бъдещето примамва хората с прекрасни мечти и вълшебни сънища, а какво ще е всъщност, зависи от днешния ден. Зависи от това, което правят хората в днешния ден и затова ще разкажа за днешния ден на малкият народ от острова.

Някои от по-старите не вярвали, че нещо ще се промени. Те живеели в спомените си и виждали само хубавото в миналите години. Не харесвали промените и си искали царя. Вярвали, че колкото и бързо да потъва острова, все ще успеят да доживеят спокойно дните си на него, без да правят нищо.

Друга част от хората, не искали да се примирят с това. Били решени да действат за спасението на острова и неговите жители, но не можели да се разберат как. На първо време решили, че всички мерки, които бил предприел стария цар са грешни. Унищожили вълноломите и насипите, но нещата вместо да станат по-добри, се влошили.

Тогава махнали с ръка и решили да спасят поне хората. Решили да направят един огромен кораб. С него искали да отплуват от острова. С него искали да проучат останалия свят, да съберат идеи и да намерят помощ, за спасението на острова. С новия кораб, искали да спасят поне хората и ако не намерят спасение за острова, да започнат отново на чисто, като открият нова земя за живеене, по-хубава, по-голяма и по-богата от старата.

Започнали хората да строят кораба. Направили плановете, събрали се и за месец – два корабът бил готов. Бил огромен и красив. Мачтите му опирали небесата, а яркосините знамена се издували докрай и при най-малкия полъх на вятъра.

В строежа участвали много хора, давайки най-доброто от себе си, а всеки ден се присъединявали нови и нови. Корабът олицетворявал бъдещето и на острова и на хората.

Когато корабът бил готов, обаче възникнал проблем. Хората не могли да решат, в каква посока да отплава корабът. Едни искали да отплава на изток, други твърдели, че на запад е вярната посока.

-То хубаво, ще тръгнем на запад. -обаждал се трети.- Ще тръгнем, ама точно на запад няма как да плуваме. Важното е отсега да решим, дали ще държим курс на югозапад или на югоизток.

Не могли да се разберат хората, затова решили да си изберат първо капитан и да оставят избора на посоката в неговите ръце.

Избрали един, но бързо го сменили, защото бил в свитата на стария цар. Избрали втори, но сменили и него, защото бил нерешителен и цял месец се чудел, преди да нареди да вдигнат или приберат дори най-малкото платно.

Избрали трети, а той назначил всичките си познати на важните длъжности. Това добре, но новоназначените вместо да се занимават с кораба, в нощем откъртвали дъски от него. Някои си правели собствени лодки, но повечето с дъските си построили палати на потъващия остров.

Избрали хората четвърти капитан, но той бил същия като третия. На всичко отгоре, когато го хванали се направил на обиден. Прикоткал половената екипаж, смъкнали каквото могат от кораба и си направили собствен.

Корабите станали два, но нито един не отплувал. Вече никой не вярвал мисията и дори най-простия матрос, разрушавал кораба, за да използва материала за себе си. През месец-два, част от хората на единия кораб се местели на другия, а други пък се завръщали. Всеки нов капитан, гонел половината екипаж, за да настани свои хора и така, докато от корабите останали само скелетите. Дори сините платна вече ги нямало. Те се веели над палатите изградени от бившите и настоящи капитане на потъващия остров.

А островът потъвал, но странно защо, хората вече не се вълнували, когато говорели за това. Споменавали го всеки ден в разговорите си, виждали белезите с очите си, но не се вълнували. Кроели планове, говорели големи приказки, но никой нищо не предприемал.

Може би вече на всички им било станало безразлично. Може би, всеки се надявал, че островът няма да потъне, докато той изживее дните си. Може би,....

А островът потъвал все по-бързо и по-бързо.