Хората, които се смееха

Имало едно време, зад планини и морета едно царство. Било царство, което не се отличавало с нищо от другите, освен с хората.

Да, хората били различни, а това е основателна причина едно царство, да се отличи от другите. Обикновено търсим разликите между царствата в земите им, в богатството и законите. Търсим разликите и винаги ги намираме.

Виж хората забелязваме единствено, когато носят различни необикновени дрехи или говорят непознат за нас език. Ако не бяха дрехите и езиците, хората щяха да бъдат еднакви навсякъде по света.

Хората в това царство обаче нямали екзотични дрехи. Обличали се скромно и практично. Езикът им също не бил необичаен. Приличал на езиците на съседните царства и много гости не можели да направят разликата.

Все пак, който и да дойдел в царството, преди дори да е потърсил различното, го виждал в хората. Хората били различни, а различното било, че те винаги се смеели.

Смеели се, когато се събуждали сутрин. Смеели се, когато лягали вечер. Смеели се, когато били сити и когато били гладни. Смеели се, когато щастието ги навестявало и се смеели, когато мъката се опитвала да ги смачка.

Хората в царството винаги се смеели и това било нещото, което всеки гост забелязвал. Забелязвал и завиждал, чудейки се защо е така. Само че, никой не успявал да научи, защо хората в царството винаги се смеят.

Един от гостите на царството решил, да разреши загадката. Бил упорит и когато си поставел за цел нещо, винаги успявал.

Първо тръгнал сред хората и питал всеки, който срещнел, защо се смее.

-Не зная! Може би се смея, защото ми е хубаво?- отговарял един.

-Не зная! Може би се смея, защото съм щастлив.

-Има ли значение защо? Може би се смея, защото ми харесва да се смея.

-Защо ли? Защото може би, смехът ще доведе хубавите неща при мен.

Гостът не научил нищо от отговорите. Нормални отговори, каквито биха дали хората живеещи където и да е. Никой от хората, които попитал, не знаел точният отговор. Никой от тях, не се и интересувал от причината. Просто се смеели и усмивката не слизала от лицата им.

Накрая гостът решил да попита и владетеля на царството. Отишъл при него и го попитал за причината.

-Ама какво значение има това?- прихнал Царят и махнал с ръка. - Смехът не е престъпление. Приятно е да имам усмихнати и весили хора, около мен и не ме интересува защо се смеят. Аз също обичам да се смея и се смея по цял ден. Смея се на много неща, смея се дори на самия себе си. Смехът е просто част от хората в моето царство и от самия мен.

Царят отново се засмял, но гостът не се отказал. Изчакал смехът на Царят да утихне и продължил.

-Според мен има значение, Ваше Величество. Смехът наистина не е престъпление. Той е богатство!

-Богатство е разбира се! Ние сме богати с нещо, което другите нямат. И какво от това? Да не искаш, да ме убедиш, че трябва да обложа смеха с данък? - засмял се отново Царят.

-Не, Ваше Величество! Не става въпрос за облагане с данъци. Само че, щом смехът е най-голямото ви богатство, не е ли редно, да научите всичко за него? Да разберете причините за това богатство и да ги използвате, за да го увеличите.

-Хм!- спрял да се смее Царят.- Като се замисля, хазната ни не е много пълна. Всъщност приходите идват от хора, които идват от цял свят, за да видят царството, в което всички се смеят. Може би си прав, че трябва да изучим смеха по-добре. Ами, ако нещо се случи и престанем да се смеем?

-Точно затова трябва, да знаете причината, Ваше Величество. Така ще можете да запазите богатството си и никога няма, да го загубите.

Царят спрял да се смее. Представил си за миг, че хората в царството престанат, да се смеят и се уплашил. Решил, че каквото и да става, не трябва, да допусне това. Щял да вземе всички необходими мерки.

На първо време, Царят събрал екип от най- умните си съветници. Когато им разказал за съмненията си и техните лица помръкнали.

Запретнали ръкави и се заели със задачата, да разберат причината. Ровили се в старите книги, питали звездите и стари и нови богове, но не научили нищо.

Тогава тръгнали сред хората. Питали всеки защо се смее, записвали отговорите и се опитвали да отсеят общата причина, но тя все им се изплъзвала. Тогава отново питали, събирали данните и анализирали без почивка.

Само че, докато търсели причината за смеха, не забелязали, че хората започнали да се смеят по-рядко. Всеки поданик на царството, когато разбирал, колко сериозно и важно е търсенето на причината, преставал да се смее и също започвал да търси причината.

След няколко месеца в царството не останал нито един човек, който да се смее. Никой дори и не се усмихвал.

Царството вече не било интересно за гостите. В света имало хиляди царства, където хората никога не се смеели. Приходите секнали и хората ставали все по-угрижени и тъжни.

Един ден Царят се разхождал извън града. Свил вежди той упорито продължавал да търси причините за смеха и изчезването му. Навел глава, крачел бавно по прашния път, докато един познат звук, не го стреснал.

Наблизо някой се смеел. Край пътя играели две деца и се смеели. Тичали боси по тревата и се смеели, гонели пеперудите и се смеели, показвали си облаците в небето и не преставали да се смеят.

-Хей! - извикал Царят.- Хей, дечица, искам да ви попитам нещо. Искам да зная, защо се смеете. Каква е причината за смеха ви?

Децата се стреснали. Смехът им секнал за миг, докато гледали строгото лице на царя. После сякаш го забравили. Втурнали се в гонитба и смехът им отново изпълнил полето.

-Деца!- обадила се майката на децата, която била наблизо. - Простете им, Ваше Величество, но те не знаят, защо се смеят. Смеят се по цял ден, просто защото смехът е част от тях. Не знаят защо го правят, но и да знаят, това няма да помогне на царството. Няма да помогне, защото те се смеят със сърцето си, а то не търси причини. Какво да ги правиш, деца са, Ваше Величество. Деца са....