Допитване

Имало едно време една стара гора...

В гората живеели много животни. Живеели вълци, живеели мечки, живеели лисици и зайци. Живеели таралежи и костенурки, елени и невестулки, а пък птичето царство никой не можел да изброи. В гората имало дори лъвове...
Всъщност лъвове вече нямало, но не липсвали на никого. Изчезнали преди много години и никой не помнел защо и как.

Лъвове в гората нямало, но все пак тя не била без управление. Вместо лъвовете, другите хищници поели управлението, а за слабите и беззащитните нищо не се променило.

Всъщност имало промяна. На всеки четири години, горските животни избирали нов управител на гората. Не, че имали голям избор, но когато дойдело време за избор, от гласа на най-беззащитното горско същество, можело да зависи кой ще бъде избран.

Дали ще бъде Мечката, Вълкът или Лисицата, нямало голямо значение, защото нищо не се променяло. Само че, когато наближавало времето за избори, дребните животинчета се чувствали важни. Кандидатите поздравявали дори най-незначителните обитатели на гората, не давали и косъм да се загуби от кожухчетата им и обещавали светло бъдеще.

Обещавали много неща и макар жертвите да ги познавали добре, всеки път се връзвали. Не защото вярвали на думите на Лисицата или Мечката, не защото Вълкът спазвал обещанията си, а защото имали нужда да вярват в нещо. Имали нужда от надежда, че животът им някой ден можел да бъде по-хубав и сигурен.

Изборът минавал и новият управител на гората, скоро карал всеки, който го е подкрепил, да съжалява. Горските жители си обещавали никога, да не го подкрепят отново, но кандидатите винаги успявали да ги подмамят.

Редували се Мечката, Вълкът и Лисицата и въпреки, че се спорили често, никога не се карали сериозно. Всеки чакал търпеливо своя ред да управляват гората.

Един ден обаче тримата се скарали. Карали се цял ден и никой не отстъпвал. Продължили да се карат на другия ден, а никое от горските животни не разбрало за какво. Никой не смеел да се приближи или да попита.

На третия ден Мечката, Вълкът и Лисицата изпратили вест до всички горски животни, да се явят на горски съвет. Това не се било случвало никога в историята на гората, затова от любопитство, в указания час, всички животни се отзовали.

– Имаме проблем. – започнала Лисицата. – Знаете, че сега гората се управлява от Мечката. Вие сте си я избрали! Обаче, вместо да се грижи за вашите нужди, Мечката си мисли, че може да решава всичко сама. Нямаше да се меся, но с решенията си, тя нарушава грубо вашите права. Пренебрегва правото ви на свободно мнение, унищожава бъдещето и настоящето ви. Питам се, трябва ли да търпите това?

– Не е вярно! – изръмжала Мечката. – Всички мои решения са в интерес на обитателите на тази гора. Всичко, което правя е за по-добро ви настояще и бъдеще. Не съм против това, да изявявате свободно своето мнение, но често за да имате правилно мнение, трябва да знаете хиляди неща, които не са ви нужни. Дали сте ми правото да решавам вместо вас и аз го правя по най-добрия начин!

– Моето мнение е, че и Мечката и Лисицата са изпечени лъжци! – изръмжал Вълкът. – Лъжат ви всеки ден и се интересуват само от себе си. Аз не обичам така. Имаме важен въпрос, по който тримата не можем да постигнем съгласие. Затова, щом са толкова демократични, предлагам спорното решение да се приеме с всеобщо гласуване. Нека всяко животно в тази гора даде мнението си. Не знам за Мечката и Лисицата, но аз ще приема решението ви без никакви забележки. Каквото решите, това ще направя.

– Хм! – почесала се Мечката. – Нека бъде така! Каквото решите, това ще бъде! Само че, да знаете моят отговор ще бъде „Да!“.

– Да побързаме тогава! – съгласила се и Лисицата. – Нека още утре всички се съберем тук и с всеобщо гласуване, да вземем правилното решение. Аз пък ще гласувам с „Не!“.

На другия ден всички горски обитатели се втурнали да гласуват. Всички прилежно пуснали бюлетините, а после се събрали и продължили да спорят по въпроса, дали „Да!“ или „Не!“ е правилният отговор.

Гласуването приключило към обяд. Мечката, Вълкът и Лисицата обявили, че ще преброят гласовете и на следващия ден ще обявят резултата.

Пръснали се животните и тръгнали към домовете си, но мисълта, че в този ден взели важно решение за бъдещето си, ги карала да се чувстват горди. Продължавали да спорят, дали „Да!“ или „Не!“ е правилният отговор, но били уверени, че независимо от резултатите, бъдещето им щяла да е прекрасно.

Заекът също обсъждал допитването и спорил с всеки, когото видел. Чак когато слънцето залязло се прибрал у дома, но там започнал да обяснява на жена си.

Обяснил ѝ колко е сбъркала, като не е гласувала. Обяснил ѝ как гората я чака светло бъдеще, а след днешния велик ден ще последват още много други, в които гласът на всяко животно ще се чува. Обяснил ѝ, че правилният отговор е „Не!“, но "Да!“ също бил достоен отговор. Важното било, че гласът дори на най-беззащитното горско същество, ще се чуе.

– Добре, де! – засмяла се жена му. – Дори този път да съм пропуснала, следващия мога да отида. Само едно не разбрах. Наслушах се кой отговор е правилен, а така и не чу, някой да спомене какъв е въпроса.

– Че то и аз не зная! – махнал с ръка Заекът. – Дадоха ни го на едно листче, ама не остана време да го погледна. А, ето листчето! Та въпросът е:

"Трябва ли хищниците да убиват жертвите си  или могат да ги изяждат, докато са още живи?"