Без крила

Селцето било толкова малко, че ако двама души тръгнели от единия му край, стигали до другия, преди да са си казали:“- Добра среща!“.

Всъщност рядко някой стъпвал по запуснатите улици. Малкото останали хора били стари и рядко напускали домовете си. В тях имали всичко, от което се нуждаели, а пък и нямало къде да отидат. От едната страна на малкото селце имало бездънна пропаст, а от от другите три го обграждала дива и непроходима гора.

Живеели старите хора със спомените си, но дори те не помнели, как и кога се заселили първите хора на това място. Сигурно векове селцето съществувало откъснато от останалия свят, без да го посети нито един гост и без да го напусне нито един негов жител.

Имало и добри времена и лоши. Селцето растяло и навлизало в гората, но после идвали лоши времена и гората завземала отново старите изоставени къщи.

Старите хора, не помнели тези времена. Помнели разказите за добри и лоши времена, но разказаното се размивало във времето и никой не знаел, кое се било случила наистина и кое не.

Не помнели старите времена хората, но помнели историята, променила завинаги селцето. Помнели историята, която била началото на края на селцето.

Историята започнала съвсем обикновено. С две влюбени сърца, които не можели да туптят едно без друго. Две влюбени сърца, които предпочитали смъртта пред раздялата.

Момък и девойка се влюбили. Влюбили се, но родителите им имали други планове за тях.

Разделили младите, но любовта им не угаснала. Разделили телата, но душите останали слети в едно.

Момъкът и девойката решили да избягат. Решили и тръгнали, но скоро разбрали, че това било невъзможно. Гората била непроходима и колкото и пъти да опитвали, всеки път били принудени да се откажат. Тогава тръгнали към пропастта и отчаяни спрели на ръба. Не искали повече нищо да ги разделя. Не искали повече, нито миг да са далеч един от друг. Прегърнали се и скочили в бездната.

Скочили и полетели...

Поне така разказвали хората, които били наблизо в онзи миг. Полетели без крила. Полетели към място, където щели да бъдат винаги заедно.

- Полетяха! - разказвали хората. - Полетяха без крила! Полетяха, защото на любовта, не ѝ трябват крила.

-Любовта може да лети без крила!- понесла се новината и всички в селцето я научили.

-Без крила... Без крила... Без крила... Любовта... - повтаряло и повтаряло ехото от пропастта.

Историята научили всички в селцето. Старите хора клатели глави, защото това било нещо ново за тях, а нови неща в селцето, не се били случвали никога дотогава. А младите....

Младите се втурнали към пропастта. Двойка след двойка влюбени политали, за да не се върнат никога. Политали без крила, защото любовта не се нуждаела от тях. Политали, за да не се върнат никога повече.

Скоро в селцето останали само старците. И на тях им се искало, да опитат. Искало им се да полетят и да видят света извън границите на селцето, но не смеели. Били възрастни и вярвали повече на опита си, отколкото на любовта. Останали, за да доизживеят дните си, разказвайки историята за любовта, която няма нужда от крила.

Имало и една друга история, която старите хора забравили. История за последните двама млади останали в селцето. Те много пъти тръгвали към пропастта. Тръгвали с желание да полетят, като другите, но всеки път се отказвали.

Девойката се страхувала от височината. Всеки път, когато настъпел мига, страхът надделявал. Отказвала се със сълзи на очи, проклинайки страха си. Момъкът политал сам, а после се връщал и търпеливо чакал.

- Тръгни сам! - казвала девойката. - Аз не мога. Може би любовта ми не е достатъчна. Полети далеч и ме забрави. Може би, там някъде те чака истинската ти любов. Такава, която може да полети дори и без крила.

Момъкът обаче не тръгвал. Оставал и чакал търпеливо. Бил избрал своята любов, такава каквото е. Нямало значение, дали имала или нямала крила.

Един ден двамата изчезнали. Изчезнали, но не полетели, както останалите. Тръгнали през гората, която обграждала селцето. През гората, през която никой не бил преминавал. Тръгнали сами и не им трябвали крила. Имали любовта си, такава каквато им била нужна.

Старите хора останали в селцето. Нямали смелост да полетят, нямали смелост да навлязат в гората. Нямали нужда от нищо.

Останали, за да разказват историята за любовта, която лети без крила, а понякога и другата история. Разказвали си историите един на друг и винаги учудено клатели глави. Понякога спорели, защо и те не тръгнали. Някои казвали, че била заради възрастта. Други твърдели, че може би любовта им била вече отслабнала с годините, но и те грешели.

Те си имали тяхната любов. Такава, каквото сами си били избрали. Нямало значение, дали тя можела да лети или не. Имали я, а друго не им трябвало.