Историите на космическия фантазьор

Всеки ден, ако времето беше хубаво, той идваше в парка и сядаше на пейката до фонтана. Преглеждаше новия вестник, хвърляше храна на гълъбите и търпеливо изчакваше, да изкълват и последната троха. След това вдигаше глава с лукава усмивка и промърморваше тихо:
-Добре де! Не се крийте. Днес не съм в настроение, но няма как да ви откажа.
Отпускаше се на пейката с поглед зареян в небето и тръгваше по пътя на спомените.
-За какво ли да Ви разкажа днес? Толкова истории пазя в главата си, че вече не помня, коя съм разказвал и коя не. Когато се завърнахме на Земята, от Центъра сканираха спомените ни, но се оказа, че нещо са объркали. Всеки от завърналите се носеше различни спомени, все едно сме били на различни неща. Тогава оцелелите се събрахме и с общи усилия подредихме нещата. Оставихме само тези спомени, за които всички бяхме съгласни, че са се случили. Не можахме само да ги подредим във времето. Оказа се, че по някое време, сме преминали през област с изкривено време и сме завлекли част от него с кораба. Затова всеки от нас е живял в свое време и то не само едно. Например на мостика, времето е било едно, но при двигателите то е текло по съвсем различен начин. Главният механик се завърна на Земята, като двестагодишен старец, а готвача изглеждаше, като ученик.
Внезапен порив на вятъра, събори вестника и го разпила по алеята, никой не обърна внимание на това.
-Все пак всяка история трябва да започва от началото, а тази имаше начало. Не изпращането и старта, не и първите месеци, когато се лутахме далеч от всички звезди. Началото според мен беше, на Топлата планета, когато осъществихме и Първия контакт.
Тогава нямахме опит и щяхме да подминем планетата. Всички показатели бяха толкова екстремни, че изключваха всяка вероятност за съществуване на живот, но той си беше там. Месните аборигени ни подадоха сигнали, чрез димните сигнали на два от големите вулкани. Кацнахме криво ляво, но проблемите започнаха веднага, след кото напуснахме кораба. Оказа се, че уредите ни са подценили топлината. Подценили е твърде меко, защото на планетата беше толкова топло, че скафандрите ни се стопиха. Останахме голи, както майка ни е родила, пред цялата делегация по посрещането.
Добре, че и местните не носеха дрехи. Обясниха ни, че на няколко пъти в историята си са опитвали, то никаква материя не издържала на топлината.
Сигурно обаче не са опитвали достатъчно, защото точно тогава се появи проблем. Оказа се, че обувките на командира по неизвестна причина не се бяха стопили. Стоеше си той там с обувките, докато всички останали бяхме голи. Обаче местните се обидиха. Приеха го за неуважение и отказаха всякакви контакти с нас.
Когато се качихме на кораба, разбрахме причината. Оказа се, че командирът не е спазил инструкциите. Обувките се носехе на голо, а той ги беше нахлузил върху чорапите. Всичко така се беше споило от, че нямаше как да ги разделим.
Тогава не се досетихме за последиците, но още на следващия ден усетихме миризмата. Не помагаше нищо, а в затворено пространство,миризмата на стари чорапи е нещо ужастно. Наложи се да преправим единия люк, а стърчащите навън обувки, намалиха много скоростта и маневреността на кораба.
От небето се отрониха няколко едри капки дъжд, но не бяха последвани от други и разказът продължи:
-Да, обувките бяха проблем, но помогнаха на командира да оцелее на следващата планета. Тя изглеждаше съвсем, като Земята, но щом кацнахме на нея, започна да се върти все по-бързо и бързо. Увеличаваше скоростта си, увеличаваше и увеличаваше. Само минути след като излязохме от кораба, скоростта стана толкова голяма, че центробежната сила изхвърли половината екипаж в Космоса. След това ги събирахме на разстояние цяла светлинна година, но с командира се справихме. Него точно обувките го спасиха тогава. Заклещиха се в едни корени и го задържаха на планетата. Вярно, че от силата краката му се разтегнаха и станаха два пъти по-дълги от тялото му, той и преди това не беше красавец.
Как се спасих аз ли? Ами започнах да подскачам. Във въздуха центробежната сила почти не се усещаше, а планетната гравитация ме дърпаше надолу. Накрая планетата спря да се върти и двамата с командира успяхме да излетим. Отне ни доста време да съберем екипажа, а някъде тогава и сме забърсали изкривеното време и започнаха големите ни беди. Само че, за тях ще Ви разкажа утре.
Виждам в очите Ви съмнение. Не вярвате на стария човек. Ами прави сте. Кой може да каже, кое от разказаното е истина и кое не е? Дори и аз не мога. Зная само, че във всяко приключение истината е толкова, колкото е и фантазията. Само от пътешественика зависи, колко от двете неща, ще изживее.
Небето се отвори и дъждът се изсипа, сякаш беше чакал края на историята, но разказвачът дори не го усети. Беше се вживял в историите си и не забелязваше нищо от света наоколо. Не забелязваше дъжда, не забелязваше, че отдавна децата си бяха тръгнали и само гълъбите го слушаха. Това нямаше значение, защото той дори не беше на пейката. Беше в стария кораб и пътуваше към поредната планата, без дори да предполага, какво го очаква на нея.

Няма коментари:

Публикуване на коментар