Песента

-Не кълве, момче. Скрила се е рибата и чак към залез ще излезе. Днес нищо няма да хвана, но утре пак ще съм тук. Всеки ден, докато времето позволява. Не съм тук, заради риболова. От години вече не слагам и кукичка. Идвам все тук на това място и всички знаят. Тук риба няма и не ме безпокоят. Тихо и спокойно е тук. Хвърлям въдицата, сядам и чакам да се появи. И тя идва. Рядко се случва, но идва. Понякога с месеци я няма и когато вече се отчая изведнъж я чувам.
Започва тихо като лек ветрец в листата на дърветата, след това се спуска към водата, удря се в нея и отскача високо, чак до облаците.
Струва ти се, че е мелодия, но думите сами изникват в главата ти. Сякаш хем тя те води нанякъде, хем ти избираш накъде. Ако си тъжен и тя е тъжна, ако сърцето ти пее от радост, тя те понася в облаците. Не зная откъде идва. Не зная, как и кога ще дойде и каква ще бъде този път.
От дете идвам на това място. Тогава тук, където стоим беше хълм. Долу течеше реката, а хей там някъде имаше малко селце. От тук се виждаше, като картинка. Хей там беше училището, а в края църквата. Сутрин слънцето позлатяваше покривите, а вечер ги обагряше в най-красивия червен цвят, който съм виждал някога. На камбанарията на църквата имаше щъркелово гнездо и в тихи дни по цял ден се чуваше тракането на клюновете.
Виждах и хората. От тук изглеждаха като мравки, само че по-бавни. Само децата не спираха да се движат. Събираха се и се пръсваха, като птиче ято залисани в своите игри. Помня едно момиче. Не го познавах, но някак се открояваше от другите. Първите пъти, когато чух Песента реших, че тя пее. Сякаш чувах смехът и вплетен в Песента.
Видях я след години. Аз не я познах, но тя се обади. Всички в селцето говорели за мен. Понякога мислели, че Песента идва от мен. Някои обяснявали всичко с вятъра. Друг път старците казвали, че са самодиви, но те излизали само вечер. В кръчмата попът се кръстел набързо, когато чуел Песента и казвал, че това е дяволска работа. Никой не знаел от къде идва и къде отива.
Един ден вместо Песента заварих шума на машините. Копаеха, караха бетон, а взривовете срутваха цели хълмове. Песента не дойде този ден. Не дойде и на другият и след седмица и след месец.
Разрушиха селцето. Някой премести гнездото на щъркелите на едно дърво на съседният хълм. Те летяха цяла седмица над него, но не ги видях да кацнат. След това изчезнаха.
Не бях издал тук цяла година, а когато се върнах навсякъде беше водата. Нямаше познатите очертания, но ги виждах в мислите си. Песента я нямаше, но се запалих по риболова. Имах ли свободна минута, идвах тук. Не беше заради риболова. Не вярвах, че Песента е изчезнала завинаги. Чаках я и не се отчайвах.
И така да един ден миналата година. Вече си тръгвах, когато вятърът с внезапен повей отвя шапката ми, а след него дойде Тя. Започна тихо, като шепот, понесе се над водата, а след това се извиси и докосна небето. Не можех да я сбъркам. Беше се върнала.
Другите не я чуваха. Казаха, че съм побъркан старец и вече само аз идвам на това място. Тук няма риба, но и аз не ловя. Седя, гледам водата и чакам Песента да се появи пак. Рядко се случва. Понякога цял месец не идва, но вече знам, че още е тук и пак ще я чуя.
Гледам късно стана, а аз те улисах с приказки. Върви-върви, аз ще постоя още малко, не бързам за никъде. Пък ако някой ден минаваш насам, обади се. Тук е тихо и спокойно. Можем да поседим, да поговорим, пък току виж и Песента се появи пак.
Тихо! Чуваш ли?
Знаех си, че днес ще се появи пак. Виждам, че я чуваш. Всеки я чува, но вече хората не си признават. Станахме студени, а песента следва това, което е вътре в теб. Кой ще си признае, че чува леден вой?
Но тихо! Аз пак се разбъбрих. Само слушай!
Слушай...

....