Къщата на духовете

къщата на духоветеОт години никой не беше влизал в двора. Дори уличните кучета избягваха, подканящите ги да влязат пролуки в дървената ограда. Рижият котарак, който беше негласен господар на улицата, заобикаляше отдалеч изоставената къща.
Отдавна вратите и прозорците, бяха изкъртени от съседите и вятър, дъжд и сняг, проникваха в стаите. Скелетът на къщата, скърцаше и стенеше, а хората страхливо говореха, че е обитавана от призраци.
Понякога дори през деня, от нея се разнасяше детска песен, прекосяваше двора и се смесваше с уличните шумове.
-Ринги ринги рае,
наш петел играе,
чужд петел го гони
за кило бонбони. Чуш!....
-Хей! Кой ще каже на малката, да престане?- обади се Дамата.- Защо сме длъжни да я слушаме? Днес по програма, трябваше да има бал, но май само аз се грижа за реда тук.
-Кажи го на нея!- обади се Майорът. – Редът е важно нещо, но забравяш, че нищо не ни свързва. Всеки е свободен да прави, каквото иска, или да си отиде от тук.
-Прав си, но това вече на нищо не прилича!- намеси се Безименният. - Приятели, ние сме духове! Не сме, тук да си играем. Истинският дух, трябва да всява страх и ужас в хората, а какво правим? Малката си играе и пее, Дамата иска балове, а Майорът по цял ден стои пред счупеното огледало.
-Пускам, пускам кърпа,
кучето я дърпа,
маца му я иска,
в лапи да я стиска.....
-Спокойно, де! Не бързаме за никъде. – обиди се Майорът.- Когато му дойде времето, ще плашим и хора. Всъщност, някой виждал ли е скоро, човек тук? Последният беше, един клошар преди пет години. Беше толкова пиян, че дори не ни забеляза. От тогава никой не е идвал.
-Че защо ще идват? Тук не е останало нищо. Никой няма и да дойде.
-Тогава, защо не отидем ние при тях? Щом хората не искат да идват тук, да им отидем на гости. - запита Безименният.
-Бели пеперудки,
къде отлетяхте?
Дойде ли ви края,
изберете дружки.
Аз избирам първата,
аз избирам втората!.....
-Хм... -сви вежди Майорът.- Интересно предложение. Само, че къде да ги търсим? Освен това място, не познаваме никое друго.
-Нека Безименният, да каже. – предложи Дамата.-Той дойде последен тук, преди година. Сигурно преди това е бил на доста интересни места, където е имало хора.
-Нима е било толкова скоро?- замисли се Безименният. – Все си мислех, че съм тук от години. Дори не помня къде съм бил преди. Само си спомням, че и там нямаше хора. Скучаехме по цял ден и чакахме някой да дойде. Само, че никой не дойде.
-Сетих се! Имам предложение!- изчурулика Дамата.- Защо не се преместим в къщата от другата страна на улицата. Нова е, красива, с градинка и цветя. Освен това има климатик.
-Кралю порталю, отвори порти,
че ще замине кралят на война.
Кралю порталю, отвори порти,
че ще да мине кралската войска....
-Не става!- отсече Майорът.- Там също, няма хора. От както я построиха, не съм видял никого, а аз имам набито око. Всъщност, защо трябва да се местим? Навсякъде е същото. Спомням си преди години, когато ме местеха от един гарнизон в друг. Тръгваш с очакване за нещо различно, а то се оказва, че навсякъде е същото. Къщите, хората, улиците даже са с еднакви имена.
-Мда.... Мисля, че си прав. –въздъхна Дамата.- Навсякъде е едно и също, а тук поне всичко ни е познато. Само, да не беше толкова скучно. Какво ще кажете, довечера да организираме един бал. Аз ще направа поканите. Майоре, нали ще ми бъдете кавалер?
-С удоволствие, Мадам!
-Аз ще пропусна.- въздъхна Безименният.- Уморен съм и ще си легна рано. Иска ми се да си спомня, къде съм бил преди да дойда тук. А сега ще почета. На тавана намерих едно томче със стихове.Част от страниците са скъсани, но и останалите са хубави. Лек ден! Майоре! Госпожо!

.

5 коментара: