Утринни коловози

Неусетно отлетяха почивните дни. Времето изтече през пръстите и не остави спомени. От днес отново сме въвлечени в коловозите на ежедневните задачи.
Замислих се за коловозите и се представих моя. Всъщност той не е един. Състои се от поредица от малки коловози, всеки за своята част от деня. След малко ще измия чашата за кафе, ще загася компютъра и ще потегля по първия за деня.
Закопчавам якето и вдигам качулката. Отварям входната врата и пристъпвам навън. Не чувствам студа. Тялото е още топло от съня и ударната доза кафе.
Потеглям по улицата и снегът скърца под обувките. Завивам покрай лампата на ъгъла, която от години работи, когато пожелае.
Тук е първата среща с друг човек, поел по своя коловоз. Възрастна жена ме поздравява с „Добро утро!”. Не я познавам, но това се е превърнало в ритуал. Отвръщам и се заричам някой ден да успея да я поздравя пръв, но досега не съм успял.
Излизам на булеварда, който е пуст в този ранен час. От една кола изникнала случайно, някой ми махва. Този път познавам човека. От години работи в София. Тръгва рано и се прибира по тъмно. Няма почивни дни и празници.
В далечината се задава друга позната фигура. Старец с жълто яке и ушанка, прехвърлил бастуна на кръста, върви по платното с бавна и равномерна стъпка. Не зная къде отива и може би никога няма да разбера.
Разминаваме се и усещам присъствието на една сянка. Ниско, но здраво куче, с гъста сива козина. Някакъв вид от едрите териери е, но отдавна, никой не се е грижил за външният му вид. Тича успоредно с мен, но не допуска друг в своя коловоз. Дори и уличните глутници, не го закачат и то преминава през тях, като сянка.
Вече съм стигнал до пешеходния мост. Отново не е почистен. Не поглеждам към замръзналата река, а се отдръпвам към перилата, за да направя място на две жени. Познават ме, но погледът им шари тревожно. Преди месец тук станаха поне десетина обира и както винаги, никой не търси извършителите.
Преминавам моста, отминавам будките за вестници и се отбивам към единственото място, където в този ранен час продават цигари. Две млади жени се редуват през ден. Едната винаги закъснява и се налага да изчакам пет-шест минути. Без да питат, какво искам ми подават кутията цигари, пожелаваме си лек ден и продължавам, като ускорявам крачка.
Градът се събужда. По-тротоарите са наредени малки групички хора. Изчакват своето микробусче, качват се бързо и потеглят по своите коловози.
Излизам от града. Отдясно са последните сгради, на фирма, в която работех навремето. Свети само стаята на пазачите. Пазачът спи захлупил глава. Отново е пиян, но жена му е главен счетоводител и го търпят. Два едри песа, стоят плътно до вратата и пазят съня му.
Вдигам глава, за да видя планината, но тя е тъмна. Откроява се само силуетът и, върху който светлините оформят коловозите на пистите.
Остава само тесния път, заобиколен с рядка борова гора. От нова година е осветен, но това ще е само временно. След месец два повечето лампи ще са счупени. Вечер тук е сборно място. Млади хора, силна музика, алкохол, цигари, летящи коли със загасени фарове, наркотици и секс. Сутрин остават само следите.
Минавам по алеята с брезите и вече съм пристигнал. Тридесет минути и съм преминал по първия си коловоз за деня. Очаква ме следващия.
След малко тръгвам по пътя, който преминахте с мен, а вие по вашите утринни коловози. Някъде ще се срещнем, някъде ще се разминем, някъде ще спрем за почивка.
Лека и спокойна седмица!