Освобождението на България

На днешният ден, преди 133 години е подписан Санстефанския мирен договор. Датата се празнува, като ден на освобождението на България от турско робство. Приема се, че това е началото на Третата българска държава.
Когато бях малък, приемах датата за нещо изключително, но с годините научавайки все повече факти, вече не съм сигурен, в изключителността на днешния ден. За разлика от Денят на Съединението и 24 март, тази дата поне за мен е на заден план.
Дори се колебаех дали да пиша, тази година по темата. Причината не е в омаловажаване на жертвата на загиналите. Не е и в истинските причини за Руско-Турската война. Не е и в последващото полуколониално управление от освободителите.
Причината е в част от предишните и последвалите събития и настроения, част от които, можем да забележим и днес.
Ако се върнем назад, ще забележим, че всички действия на българите в този период са белязани от неувереност в собствените си сили.
Не мога да съдя за причините. Може би времето е виновно, или специфичното разположение, на крачка от столицата на Османската империя. Само, че освен успешното извоюване на самостоятелна Българска екзархия , продължила повече от тридесет години, останалите действия на нашите сънародници от онова време, са подчинени, не на активна позиция, в търсене на спасител. Дори и Априлското въстание, е организирано и проведено, не като съпротива, а с ясното съзнание, че българското население ще бъде жертвено агънце, за да се привлече вниманието на света и да се намери спасител.
Тук вината не може да се търси в обикновените хора. Те не са имали поглед, достигащ не по-далеч от съседното село. Българската интелигенция, заможните хора и църковните служители, обаче така и не са имали самочувствието и вяра в собствените сили. Те са били по-добре материално и много от тях, почти не са усещали теглото на робството. Не са искали да рискуват своето положение и вариантът с чудодейния спасител, им е бил изгоден.
Това не се е променило и след освобождението. Същите хора са продължили да търсят спасителя и бащицата. Всъщност няма разлика, дали това е било Русия или Германия, Австро-Унгария или Англия.
Може би, Съединението на България е единствения акт, който е направен без чужда благословия. Иначе сме чакали чуждо мнение за всичко. Нещо-фили и Нещо-фоби са клали собствения си народ, само и само за да угодят на поредния господар.
Не съм съгласен, че вината е в географското ни положение, или пък в дългия период на робството. И други народи са били в подобно положение, но съдбата им е друга. Доказа ли са, че може и иначе.
Днес наблюдаваме същото поведение, както тогава. Седим и чакаме поредният спасител, да ни оправи държавата. Някои търсят местен, други се кланят на чуждоземни спасители.
Дано съм изложил достатъчно ясно мислите си за днешния ден. Дано сте разбрали, защо тази дата за мен е на заден план. Иска ми се в новата ни история, да има дати, на които сме направили нещо самостоятелно като народ, или държава. Не да ни спасяват и напътстват, като малки деца, а да ковем сами съдбата и бъдещето си.
Признавам си, че аз също не правя достатъчно. Страхувам се да не загубя и малкото, което имам. Хубаво е някой друг да го свърши, само че.... Само, че този някой, спасител или не, винаги накрая представя сметката и тя е по–солена от всичките загуби, които сме си представяли.
Затова кандидати за спасители ще има винаги. Не е задължително да са чужди. Имаме си и доста местни, които днес ще „приватизират” празненствата. Само, че съдбата на народите, които се надяват само на освободителите, не е много приятна. Дано намерим начин да се освободим и от „освободителите”.

.