Сърцето

Един ден, докато се разхождал и се наслаждавал на топлото пролетно утро, Заекът усетил болка. Сякаш тънка игла се забола отляво в гърдите му. Заекът спрял на място и пребледнял. Хванал се за сърцето, което туптяло ускорено и приседнал под близкото дърво. Пред очите му преминал целия му досегашен живот и всички мечти, които има за бъдещето.
Болката не се повторила и след час Заекът, бавно и внимателно се прибрал в къщи. Цяла нощ не мигнал и тревожно се вслушвал в туптенето на сърцето. То биело неравномерно и бързо и това го уплашило още повече. На сутринта, още от ранни зори се запътил към горския лекар-Бухалът.
Прегледал го Бухалът внимателно. Опрял ухо до гърдите му и дълго слушал ударите на сърцето. След това погледнал в очите на Заекът, накарал го да изплези език, но нищо не открил.
-Здрав си, Зайо! Малко си уморен и напрегнат, но нищо ти няма. Сърцето ти е наред и ще те слуша още дълги години.
-Ама, как здраво? Нали го усетих, как ме прободе? Не искам да ме съжаляваш, а да ми кажеш истината. И рецепта искам с най-добрите лекарства. Няма значение, колко струват.
-Не ти трябват лекарства!- засмял се бухалът.- Малко почивка, повече сън и повече зеленчуци и ще си като нов след ден- два.
Тръгнал си Заекът, но не повярвал на нито една дума. Чувствал се зле и думите на Бухала, не го успокоили.
-Ех, ще се мре!- мърморел си той. – Толкова съм зле, че докторът не смее да ми каже истината. Дори не каза, колко време ми остава, за да си подредя нещата. Я, да се захвана веднага, че да не останат недовършени неща.
Тръгнал Заекът през гората и чак тогава разбрал, колко много неща имало да свърши още. На всяко животно, което срещнел бил обещал нещо, но не го бил изпълнил. Много от горските обитатели, бил обидил, без да се извини. От всеки бил взел по нещо, без да го върне.
Чувствайки, че края му е близо, решил да поправи всичко. Първо срещнал Таралежът. Не си говорили от година и Ежко му обърнал гръб, но Заекът не се предал.
-Извинявай, Ежко! Зная, че те обидих, но не съм го направил нарочно. Моля те да ми простиш. Ще ти върна и каквото е останало от запасите, които ти откраднах наесен. Ще ти помогна и да си поправиш къщичката, както ти бях обещал преди две години.
-То хубаво, Зайо, аз не се сърдя. – промърморил учуден Таралежът. –Не се сърдя и за обидите, и за откраднатата храна и за това, че не ми помогна. Само, че сега се сетих, че преди време ме набеди, че съм говорил лошо срещу Лъва. Още като ме срещне, отвръща поглед и ръмжи страшно. Не можеш ли да оправиш и тази работа.
-Няма проблеми!- съгласил се Заекът.- Още веднага ще отида при Лъва и ще оправя нещата.
В този миг, нещо отново проболо заешкото сърце. Заекът пребледнял и си хванал за гърдите, решил че времето му е изтекло. В следващият миг извикал учудено и погледнал ръката си. Една забравена игла забодена в дрешката му, била оставила своята следа, като малка капка кръв на пръста му.
-Глупак!- креснал Заекът.- Да, не ме гледай така, бодлива и грозна топко! За теб говоря. Нито съм ти задължен за нещо, нито ме интересуваш. Не стига, че те търпя наблизо, а и претенции ще имаш. Махай се от очите ми, чееееее.....
След това, без да погледне повече слисаният таралеж, Заекът му обърнал гръб, поел с пълни гърди въздух и се запътел към дома си. Подсвирквал си весела песничка и си мислел, колко хубав е животът, ако не си губиш от времето за дребни неща.