Калпав народ

Някога в стари времена, живеел един малък народ. Вече никой не помни, къде били земите му, нито имената на владетелите, воините и учените на този народ, но тогава светът бил малък и ги познавали всички и навсякъде.
Били скромни хора и повечето обработвали нивите от сутрин до мрак, или пасели стадата. Не искали много от живота, не мечтаели за лукс и богатство, но държали един на друг и били готови да умрат за земята си.
Времената били жестоки и много народи искали да завладеят тези земи. Вражески армии, всяка година нахлували, но всички си тръгвали с бяг и дълго не забравяли пораженията. Кротките хорица се превръщали за миг в сурови воини, а после отново се връщали по нивите. Не търсели слава и почести. За тях това било част от живота.
За сметка на това, владетелите им не били никак скромни. Гордеели се с победите, тупали се по гърдите и си приписвали всички заслуги. Не се интересували как живеят поданиците им. Нали винаги, когато им трябвали, били на мястото си.
Вековете минавали и времената се променили, но народът оставал същия, само имената на владетелите му се сменяли.
Светът вече не бил малък, но вече можело да се обиколи за ден. Владетелите често го правели и нещата, които виждали им харесвали. Когато се завръщали в своята страна, разказвали за чудесата по света и цъкали с език. Гледали своето царство, което било бедно и неуредено и се чудели, защо нищо в него не се променя. След това тръгвали отново по света да цъкат с език и да се чудят.
Минавали години, а нашето царство не се променяло. Народът бил все същия и от сутрин до вечер превивал гръб за насъщния. Нямал време да вдигне глава, пък и нямал избор. Нали трябвало да работи и за владетелите си, за да могат да обикалят света.
Един ден, докато обикалял света, един владетел открил причината. Разбрал, защо другите царства са подредени и богати. Разбрал, защо те вървели напред, а неговото царство, изоставало.
-Калпав народ имаме!- споделил владетелят на своите придворни.- Не става за нищо! Лош късмет ми се е паднал да управлявам хора, които не вдигат поглед от земята. В другите царства, такива и за роби не искат, но няма какво да направя. Такава ми е съдбата.
Придворните с посрещнали с възторг думите. Започнали да ги повтарят и да хвалят владетеля, открил разковничето на всички беди на царството.
От този велик момент, владетелят не пропускал и ден, без да се оплаче от съдбата си. Където и да отидел, все проклинал калпавия народ, който му се било паднало да управлява. Как да промени царството си, за да стане, както другите с тези хора?
Другите владетели го слушали и някои, кимали разбиращо с глави. Други имали съмнения, но ги пазели за себе си. Не ги интересувало, някакво далечно царство.
Годините минавали, но в царството нищо не се променило. Освен едно- народът започнал да се променя. Да, наистина се променял!
Само, че не както искали владетелите му, защото хлябът отново бил най-важното за него, а той бил оскъден. Променило се самочувствието му. Хората започнали да повтарят думите на владетелите си. Повярвали, че са калпав народ и от тях нищо не става.
По-младите решили да обиколят и те света. Тръгнали, харесало им и не се върнали. Само едно им било чудно. В другите царства, хората не били различни от тях, но никой не им казвал, че са калпави.
Дали пък причината не била във въздуха на царството? Или пък във водата или земята му? Или пък в слънцето и звездите над малкото царство?
Ами , ако причината не била в нищо от изброеното, а в....
Никой и никога няма да разбере, защото царството и народът вече ги няма, а всяка прилика е случайна.