Къщата на духовете

От години никой не беше влизал в двора. Дори уличните кучета избягваха подканящите ги да влязат пролуки в дървената ограда. Рижият котарак, който беше негласен господар на улицата, заобикаляше отдалеч изоставената къща.
Отдавна вратите и прозорците бяха изкъртени от съседите и вятър, дъжд и сняг, проникваха в стаите. Скелетът на къщата, скърцаше и стенеше, а хората страхливо говореха, че е обитавана от духове.
Понякога, дори през деня, от нея се разнасяше детска песен, прекосяваше двора и се смесваше с уличните шумове.

– Ринги ринги рае,
наш петел играе,
чужд петел го гони
за кило бонбони. Чуш!...

– Хей! Кой ще каже на малката да престане? – обади се Дамата. – Не сме длъжни да я слушаме? Днес, по програма, трябваше да има бал, но май само аз се грижа за реда тук.
– Кажи ѝ го ти! – промърмори Майорът. – Редът е важно нещо, но забравяш, че нищо не ни свързва. Всеки е свободен да прави, каквото иска или да си отиде от тук.
– Прав си, но това вече на нищо не прилича! – намеси се Безименният. – Приятели, ние сме духове! Не сме тук, да си играем. Истинският дух трябва да всява страх и ужас в хората, а какво правим? Малката си играе и пее, Дамата иска балове, а Майорът по цял ден стои пред счупеното огледало.

– Пускам, пускам кърпа,
кучето я дърпа,
маца му я иска,
в лапи да я стиска...

– Спокойно, де! Не бързаме за никъде – обиди се Майорът. – Когато му дойде времето, ще плашим и хора. Всъщност, някой виждал ли е скоро човек тук? Последният беше един клошар преди пет години. Беше толкова пиян, че дори не ни забеляза. От тогава никой не е идвал.
– Че защо ще идват? Тук не е останало нищо. Никой няма и да дойде.
– Тогава, защо не отидем ние при тях? Щом хората не искат да идват тук, да им отидем на гости - запита Безименният.

– Бели пеперудки,
къде отлетяхте?
Дойде ли ви края,
изберете дружки.
Аз избирам първата,
аз избирам втората!...

– Хм...  – сви вежди Майорът. – Интересно предложение. Само че, къде да ги търсим? Освен това място, не познаваме никое друго.
– Нека Безименният да каже! – предложи Дамата. – Той дойде последен тук, преди година. Сигурно преди това е бил на много, интересни места, където е имало хора.
– Нима е било толкова скоро? – замисли се Безименният. – Все си мислех, че съм тук от поне сто години. Дори не помня, къде съм бил преди. Само знам, че и там нямаше хора. Скучаехме по цял ден и чакахме някой да дойде. Е, никой не дойде...
– Сетих се! Имам предложение! – изчурулика Дамата. – Защо не се преместим в къщата от другата страна на улицата. Нова е, красива, с градинка и цветя. Освен това има климатик.

– Кралю порталю, отвори порти,
че ще замине кралят на война.
Кралю порталю, отвори порти,
че ще да мине кралската войска...

– Не става! – отсече Майорът. – Там също няма хора. Откакто я построиха, не съм видял никого, а аз имам набито око. Всъщност, защо трябва да се местим? Навсякъде е същото. Спомням си преди години, когато ме местеха от един гарнизон в друг. Тръгваш с очакване за нещо различно, а то се оказва, че навсякъде е същото. Къщите, хората, улиците даже са с еднакви имена.
– Мда... Мисля, че си прав.  – въздъхна Дамата. –  Навсякъде е едно и също, а тук поне всичко ни е познато. Само да не беше толкова скучно. Какво ще кажете, довечера да организираме един бал? Аз ще направя поканите. Майоре, нали ще ми бъдете кавалер?
– С удоволствие, Мадам!
– Аз ще пропусна – въздъхна Безименният.- Уморен съм и ще си легна рано. Иска ми се да си спомня, къде съм бил преди да дойда тук. А сега ще почета. На тавана намерих едно томче със стихове.Част от страниците са скъсани, но и останалите са хубави. Лек ден! Майоре! Госпожо!

– Две калинки като балеринки.
Две калинки като балеринки.
Под дъжда танцували, пеели, лудували.
Под дъжда танцували, пеели, лудували.
Тралалали, нека да вали.
Тралалали, нека да вали.
От дъждеца ах, нас не ни е страх...