Вятърна мелница

Имало едно време, зад десет планини в десета, едно малко царство. Било съвсем обикновено. Нито много голямо, нито много малко. Нито много богато, нито много бедно.
Хората в него живеели спокойно и животът бил дори скучен. Не се различавал от животът в другите царства. Нито бил по-добър, нито бил по-лош.
Само едно отличавало това царство от другите. Хората в него, обичали да се оплакват. Оплаквали се лошото време и от хубавото време. Оплаквали се от дъжда и от сушата, оплаквали се от вятъра и от липсата му. Оплаква ли се от законите, от управниците си, от съседите и роднините си.
Оплаква ли се от всичко. Оплакването се било превърнало в национална черта, с която се гордеели.
Дори владетелите на малкото царство не правели изключение. Те също обичали да се оплакват. Оплаквали се от народа си, от съседите си и от всичко, за което се сещали.
Времената, поколенията и владетелите се сменяли, но любовта към оплакванията си оставала.
Е, имало и хора, които се опитвали да променят това, но след доста усилия се отказвали и се включвали в хора на оплакващите се. Такъв бил и един млад владетел. Когато поел царството, бил твърдо решен, да промени всичко. Искал да промени законите и хората, искал да направи царството такова, че вече никой в него да няма повод за оплакване.
Започнал устремно и за кратко време направил промени. Хората ги приветствали, защото виждали, че животът им се подобрил. Само, че оплакванията не намалели. Винаги се намирал някой, който не бил доволен от нещо.
Владетелят се радвал на промените, но всяко оплакване го натъжавало. За да угоди на всички правил все нови и нови промени, но оплакванията не намалявали. Дори се увеличавали.
Минавали години, но нищо не се променяло. Владетелят остарявал и енергията му намалявала. Вече се бил примирил, че не може да изкорени оплакванията. Накрая зарязал управлението на царството на съветниците си, а сам той взел чук и трион и започнал да строи вятърна мелница.
Хората помислили, че е полудял. Чудели се, защо се е заел с такава безмислена работа. Някои го питали:
-Защо строите вятърна мелница, Ваше Величество? Тук никога, не е имало силен вятър и перките и няма да се помръдват.
-Ще се въртят!- отговарял уверено владетелят и продължавал работата си.
-Ей, луд е човечецът!- одумвали го хората.- Сигурно, като я построи, ще се бие с нея, както онзи смахнат идалго. Или пък може да я запали и да танцува около нея, както правят диваците на Юг.
Владетелят се правел, че не чува. Продължавал да строи вятърната мелница.
Един ден заковал и последния пирон. Времето било слънчево и тихо. Нямало и най-малък повей на вятъра и дори малките облачета в небето били застинали неподвижно. Когато освободил перките на мелницата, те потрепнали и се завъртели. Отначало бавно и неуверено, а после все по-бързо и бързо.
Хората гледали онемели, бясно въртящите се криле на мелницата.
-Но, какво движи крилата, Ваше величество?- попитали те.
-Движи ги вашето недоволство.- отвърнал владетелят.- Така е проектирана и изработена. Крилата и никога няма да спрат да се движат, защото и човешкото недоволство е вечно.
-То хубаво, ама....- замислили се хората. –Само, че не може ли тази енергия да не отива на вятъра? Не може ли да се използва за нещо полезно?
-Не, зная.- отвърнал владетелят. –Вече не зная. Аз само направих мелницата, а как ще я използвате, зависи от вас и от вашите деца.