Мътна вода

Вълкът, гладен и ядосан вървял през гората и търсил нещо за хапване. През зимните месеци, бил страдал много и ребрата му, се броели през козината. Пролетта не го радвала и единственото, което чувствал било глад.
Пролетното слънце, го напекло и той спрял на брега на едно поточе, за да утоли жаждата си. Навел се и понечил да пие, но бързо се отдръпнал. Водата била мътна. Огледал се и видял наблизо едно агне, което нямало и месец, да гази в поточето и да се смее.
-Стой! – изревал Вълкът.- Защо ми мътиш водата? Този път те хванах и ще те изям. Хич не го усуквай с оправдания и празни приказки. Щях да те изям и без това, но сега имам идеален повод. Казвай защо ми мътиш водата, а после можеш да избереш, от къде да започна да те ям.
-Нарочно я мътя!- засмяло се Агънцето.-Така ми харесва и мога да правя, каквото си искам. А ти хич не си мисли да ме ядеш! Моят приятел ще те схруска, преди още да си отворил уста.
-Твоят приятел ли?
-Ами да!- засмяло се Агнето и посочило към едно огромно овчарско куче, което дремело под близкото дърво.
Кучето отворило очи и изръмжало зловещо, а Вълкът хукнал без да поглежда назад и се спрял, чак на следващото поточе. Навел се да пие вода и пак се сепнал. Водата била мътна, а малко по-нагоре видял Заекът, ухилен до уши хвърлял камъни в поточето.
-Хей! –възкликнал Вълкът. –Защо мътиш водата? Не виждаш ли, че искам да пия? За наказание ще те изям. Хем ще заситя глада си, хем ще спася гората от един непрокопсаник.
-Само опитай!- захилил се още повече Заекът.- Моята приятелка ще те разкъса, още преди да си го помислил. Виж я и прецени сам.
Погледнал Вълкът, накъдето сочел Заека и видял Мечката, настръхнала и озъбена.
Побягнал отново и се спрял на брега на реката. Погледнал мътните и води, въздъхнал и решил да сложи край на живота си. Тъкмо да скочи и една тежка лапа се стоварила на рамото му.
-Какво правиш, приятелю!- чул се гласът на Лъва.
-Ще се давя!- отговорил Вълкът и разказал, приключенията си.- В тази гора вече, нито можеш да изядеш някого, нито дори вода да пийнеш спокойно.
-Не го прави, приятелю!- опитал се да го успокои Лъвът. –Животът е хубав и все има нещо, за което си струва да живееш.
-Приятел? Приятел ли ме нарече? Наистина ли си ми приятел? - сепнал се Вълкът.
-Ами.... Да, приятел си! В тази гора, само ти не ми се подмазваш и не ме лъжеш. А сега, остави реката и те каня на обяд в къщи. Не си хапвал скоро, а имаш нужда.
Вълкът, подскочил от радост, но вместо да последва Лъва, хукнал към гората.
-Къде побягна, приятелю? – извикал Лъвът.- Трапезата ни чака. Не си ли гладен?
- Ще дойда, ще дойда.- засмял се Вълкът.- Само, че преди това искам да направя нещо, за което си мечтая отдавна. Само да размътя водата на Глигана и идвам веднага.