Островът

Някога, преди много години, някъде на Юг, сред огромния океан, имало един остров. Прекрасен остров с приятен климат и плодородна земя. Всичко, което било нужно на човек, островът го предоставял в изобилие. Дори и морските урагани го щадели и заобикаляли.
Бил встрани от морските пътища и рядко кораб пускал котва край бреговете му. Стъпел ли веднъж човек на този остров, не искал никога да го напусне. Не искал да се разделя с това райско кътче, където природата била щедра, както никъде другаде.
Жителите на острова, били безгрижни хора. Не познавали студа, глада и болестите. По цял ден прекарвали във веселби и песните и танците никога не преставали.
Един ден на острова пристигнал нов гост. Единствен оцелял от морска буря, някъде далеч в океана. Вятърът и морските течения, го довели до прекрасният бряг. Случвало се било и друг път, макар и рядко, но новият гост бил особен. Не се радвал на красивите гледки, не се включвал във веселбите на другите. По цял ден обикалял острова, измервайки и описвайки всяко камъче и тревичка.
След седмица, започнал да обикаля сред хората и да задава въпроси:
-Какви са запасите ви от храна?
-Ами, не се нуждаем от запаси.- отговаряли хората. – Когато някой огладнее, просто взима от природните дарове, колкото му трябва.
-Има те ли достатъчно дрехи и дърва за огрев, ако времето застудее?- изстрелвал следващият въпрос гостът.
-Тук никога, не става студено дрехи. - смеели се хората. - А за празничните огньове, са ни достатъчни счупените съчки и изсъхналите треви.
-Нещастници!- възмущавал се гостът.- Утре всичко може да се промени и ще страдате от глупостта си. Може да загинете дори, заради своята безотговорност.
Хората му се смеели и го мислили за луд. Заобикаля ли го отдалеч, но гостът не се отказвал. Продължавал да пита и да се вайка. Построил си огромна дървена колиба и започнал да трупа запаси от каквото му попадне. Не му стигали природните дарове, затова изкоренил част от гората на острова и я засял с царевица. Отбил няколко поточета, които снабдявали острова с вода, за да напоява посевите.
Местните жители в началото продължили да се смеят, но след време започнали да се замислят. Ами ако новият бил прав?
Започнали и те, да трупат запаси. Започнали и те, да строят огромни домове, където трупали запаси. Започнали и те, да секат гората и да отклоняват потоците. Не пожалили и океанът, а събирали и трупали морските дарове в домовете си.
Колкото повече трупали, толкова повече се страхували, че натрупаното може да не им стигне.
На следващата година, на острова настанала суша. Гората не родила достатъчно плодове, за да изхранят всички. Много дървета изсъхнали. Потоците вече не осигурявали достатъчно вода, за да напоят земята и слънцето изгорило цялата зеленина.
Настанали гладни дни, а гостът злорадствал:
-Видяхте ли? Видяхте ли какво направихте с вашата безотговорност? Ако се бяхте запасили навреме, нямаше да страдате сега.
Уплашени хората от острова се втурнали да правят още запаси. Само, че колкото повече запаси правили, толкова по-малко имали. За няколко години райския остров се превърнал в пясъчна пустиня. Оцелелите сковали салове от последните оцелели дървета и отплавали да търсят нов дом.
Може би, някои са оцелели? Може би, са намерили друг остров, където природата дарявала щедро богатствата си. Може би, днес те са някъде около нас?
Огледайте се наоколо за хора, на които винаги искат повече, отколкото им е нужно. Ще намерите много. Те трупат и трупат, докато унищожат своя „остров”, а след това отиват на следващия. Само, че на земята вече няма неоткрити райски острови. Няма къде да отидем.