Чудесата на света

Миналата седмица научих новината за отпадането на белоградчишките скали, от надпреварата за избор на новите седем чудеса на света. Новината не ме развълнува. Всъщност въпреки, че гласувах поне четири пъти за тях, го правех с угризения на съвестта. Защото още първият път разгледах и другите предложения. Всъщност нямаше и нужда. България е малко страна, но дори и тук има природни забележителности, които са по-красиви от тях и заслужаваха повече да участват в надпреварата. Друг е въпросът, доколко гласуването в интернет, действително отразява истинската стойност на нещата.

Само, че докато четях се замислих над съдържанието на думичката чудо. Всекидневно ни заливат с новини за чудеса. Книги, преса, телевизии и Мрежата. Всеки иска да повярваш в неговото чудо, то е най-великото.
Спомних си един мой хазаин по време на следването. Възрастен човечец, който възторжено подскачаше сочейки черно-белия телевизор:
-Вижте бе! Вижте! Егати чудото!
После обаче помръкваше, сядаше и с тъжен поглед обясняваше на мен и съквартиранта ми:
-Вие да не си помислите, че е това там е наистина. Това е само, като на кино.

Използваме думата чудо по много поводи. Дори прекалено много. Използваме я, когато не познаваме или не разбираме нещо. Използваме я, когато се възхищаваме, или когато се страхуваме от нещо.
Замисля ли сте се, че често се държим, както бившият ми хазяин. Възхищаваме се на всичко, което ни посочат околните и викаме:
-Това е ЧУДО!
След няколко дни или години, чудото не ни изглежда вече толкова велико, а след още малко време приемаме” чудото”, като нещо съвсем обикновено.
Увлечени в ежедневното гонене на чудеса, не забелязваме, някои обикновени, ежедневни неща. Според мен точно тези неща са истинските чудеса. Ще се опитам да направя малък списък с тях, без претенции за изчерпателност. Без претенции и за неоспоримост.

Започвам с първото- раждането на нов живот. За мен е чудо, въпреки, че е нещо, което се случва не всеки ден, а всеки миг. Всеки миг около нас се ражда живот. Дали се ражда нов човек , дали се разпуква малко незабележимо семенце, което след години ще се превърне в дърво-великан, или върху обгорената и покрита с вулканична пепел скала поникват първите мъхове, само една дума може да опише това - Чудо. То не е ново. Имало го е от милиони години, но очарованието му не се е променило и ще е така и след милиони години.

Човешките очи са друго малко чудо. Прозорец през, който околният свят ни идва на гости. Чрез тях и ние отиваме на гости на различни светове. Прекрасни и грозни, весели и страшни, но всеки уникален по своему. Погледът може да гали или да убива, може да се усмихва или заплашва и всичко това в едно съвсем обикновено нещо. Замисля ли сте се, как едно и също нещо погледнато от различни хора, изглежда различно. Или пък как в едно и също нещо, виждаме различни неща в зависимост от настроението си.
Това не е ли едно малко чудо?

Човешките ръце са друго такова съвсем обикновено чудо. Дали са нежните несръчни ръце на дете, или уморените треперещи ръце на стар човек е без значение. И едните и другите могат да сътворят прекрасни неща. И едните и другите могат да сътворят и ужасни неща. Могат да галят и удрят жестоко, могат да строя и разрушават.
Могат ...

Смъртта.
Страх, мъка и безвремие? Всъщност едно ново начало. Защото смъртта на едно живо същество, дава живот на друго. Всяка частица участва в кръговрата на природата. Загива едно живо същество, но започва друго чудо- раждането на нов живот. Краят и началото се сливат и така ще бъде винаги.

Ще спра дотук. Ако се огледаме наоколо, ще забележим, че доста от ежедневните неща са всъщност велики чудеса. Нямаме нужда да ги търсим другаде. Нямаме нужда някой да ги класира, да ги описва и да ни казва:
-Това е чудо, а това не!
Имаме нужда само да се доверим на това, което чувстваме

.....