Преди много години на прозореца ми всеки ден кацаше един гълъб. Съвсем обикновен гълъб от тези, които са навсякъде. Гледаше ме през прозореца с малките си, като мъниста очички и дори не реагираше, когато се опитвах да го изгоня с ръкомахане. Постепенно свикнах да го виждам на прозореца. Започнах да му слагам трохи, но рядко ги докосваше. Врабчетата крадяха повечето без никакви скруполи, а вятърът отнасяше останалите.
Той си имаше други задачи. Трохите не го интересуваха, не го интересуваха и врабчетата. Стоеше и гледаше през прозореца.
В началото малко се притесних от този поглед, но скоро разбрах, че всъщност той дори не ме забелязваше.
Гледаше отражението си в стъклото. Наежваше перата на шията си, и започваше да ситни наляво и надясно без да отклонява поглед от отражението си. После, сякаш дочакал някакъв вътрешен знак, чукваше с клюн по стъклото и с бясно размахване на крилата отлиташе.
След час или два повтаряше ритуала. Всеки ден по няколко пъти в продължение на месеци. Втораченото гледане в прозореца, бойният танц, атаката и паническото бягство. Беше ми забавно да го наблюдавам. Колко глупав беше! Как не можеше да разбере, че в прозореца вижда не противник, а себе си?
Човекът срещу мен гледа замислено и уморено право напред. Повдига ръка и изглажда бръчките от челото си , но те веднага се появяват пак. Под очите едва забележими торбички ги правят да изглеждат по-дълбоки и тъмни. Опитвам се да погледна в тях, но не виждам нищо. Само една тъмна бездна.
Човекът поглежда встрани и забързано преминава на другият тротоар. Бърза за някъде, забравил за света около него. Затворен в своят свят, върви по своят път, без да се интересува от хората около него. За него те са само досадни сенки.
Поглеждам се в огледалото и се замислям, дали и аз не изглеждам така в очите на другите. Дали, човекът, който виждам срещу мен съм аз? Дали това не е някой друг и гълъбът да е бил прав?
Спомням си и една история на Оскар Уайлд, която е известна повече, защото с нея започва „Алхимикът” на Паулу Куелю:
„- Защо плачеш? - попитали ореадите.
- Плача за Нарцис - отвърнало езерото.
- О, не се учудваме, че плачеш за Нарцис - продължили те. - В края на краищата всички ние тичахме след него из гората, а единствено ти имаше възможността да съзерцаваш отблизо красотата му.
- Нима Нарцис беше красив? - попитало езерото.
- Та кой друг би могъл да знае това по-добре от теб? - отговорили изненадани ореадите. - Нали от твоя бряг той всеки ден се навеждаше над водата?
Езерото помълчало известно време. Най-сетне проговорило:
- Плача за Нарцис, но не бях забелязало, че Нарцис е красив. Плача за Нарцис, защото всеки път, когато той лягаше на брега ми, можех да видя отразена в дъното на очите му моята собствена красота.”
Дали пък не грешим в оценката за Нарцис, заблудени от напластените във времето мнения? Дали, пък Нарцис и езерото просто не са търсили себе си в импровизираното огледало. Дали не надничали в очите срещу тях, за да разберат нещо повече за себе си?
Дали и ние не трябва да го правим по-често?
....
*Изображението е от acobox.com - license Public Domain
....
Луиз Хей ни препоръчва редовно да се гледаме в огледалото и да харесваме това което е отсреща,влияе благотворно в8у нас самите обичта към самия себе си, а за Нарцис всеки от нас малко или много си е влюбен в себе си!
ОтговорИзтриванеБИ трябвало всеки поне малко да е влюбен в себе си, т.е. да харесва това, което е, това, което е направил от себе си, това, което е направил от това, което Бог е вложил в създаването. Не би трябвало да сме недоволни, защото значи не сме си свършили добре работата в израстването. Разбира се, всички имаме недостатъци...
ОтговорИзтриванеЗа гълъба...Да, но ти хубаво пишеш. Иначе мисля, че животните, от които се тазличаваме по наличието на разум, трябва да ни помагат да се замисляме - както при теб се получава и покрай теб, при нас...
:-)
Много приятно написано отново. Благодаря ти.
ОтговорИзтриванеС годините откривам, че въпреки негативите свързани с напредването на възрастта, като посребрели слепоочия, оредяла(на места доста тревожно) коса, бръчки по челото и торбички под очите(и гърдите) - все повече се харесвам. Ами, да - много се харесвам. Сега откривам защо жените толкова много се задържат пред огледалото. Защото е много приятно да видиш нещо готино там. :)
Аз рядко се гледам в огледалото - предимно когато ми се налага - сутрин и когато излизам :)
ОтговорИзтриванеНе си нося и огледалце в чантата, за да проверявам дали някой косъм не се е разместил :D
Няма нищо по-безполезно и уморително да се опитваш да изглеждаш в очите на другите абсолютно съвършен. Отражението е субективно - всеки ще види това, което обикновено емоциите му оцветяват - зависи от светогледа му.
А когато знаеш кой си, нямаш нужда от огледало, за да си го напомняш.
@Силвия, в този случай, трябва трябва да е обратно на девиза на мечо Пух. Колкото по-малко, толкова по-добре.
ОтговорИзтриване@Irshad ,за съжаление много хора правят, като гълъба. Дали защото не харесват себе си, дали от зле разбрана скромност...
@morrt,щастливец си ти.Все пак не прекалявай:).
@Хриси,разбира се,че е най-важно да знаеш кой си, но картината в чуждите очи може да допълни знанията ти.Там виждаш неща, за които няма как да разбереш сама.
Понякога не искам да знам, Владо - в чуждите очи можеш да си ангел или дявол, или каквото и да е, но понякога просто не държа да го научавам. И не би ми липсвало, ако нямам такива познания.
ОтговорИзтриванеХората така се стремят да правят добро впечатление. Много малко хора са наистина самите себе си. Естествеността е поза, много трудна за подражание :)
А огледалото е най-използваната за имитации вещ.
За жалост.
Хриси, може би не съм формулирал правилно, но не наблягам на показността. Ако до теб стои любим човек, наистина ли ще ти е безразлично как те приема.Наистина ли мислиш,че в очите на човек, който те обича не можеш да разбереш нещо повече за себе си? Не да се променяш, а просто да разбереш.
ОтговорИзтриване@ Владо
ОтговорИзтриванеНяма как да прекаля - все пак, в крайна сметка, това е огледало, а не сън някакъв...
:)
Владо, правилно си се формулирал :)
ОтговорИзтриванеПознавам най-близките си, също и човека до мен - но пак казвам, когато те обичат или не те, очите им го изразяват, те може би са огледало на онова, което наистина смятат за теб, но какво те смятат и какво аз знам за себе си, са две различни неща :)
Разбира се, винаги е приятно да видиш в нечии очи нещо хубаво. Но те не са реалистични, колкото вещта, в която всеки ден се оглеждаш самият ти.
Исках да кажа, че правя разлика между двете огледала. Както и между това, което виждаш, и което ти се иска да видиш :)
А относно показността, визирах смтремежа на някои хора да копират някого, да заучават определени пози и движения пред огледалото... да не бъдат себе си, за да се харесат.
Е, в крайна сметка, колкото хора, толкова огледала... а колкото огледала - толкова образи.
И приложения :)