Царицата на цветята

Пролетта едва беше настъпила и градинката на малката стара къща, се покри със зеленина. След това едно след друго, сякаш за часове, от малките зелени стръкчета се отвориха цветни пъпки. Бяха различни, всяко със своя собствена красота. Разпъваха гордо цветовете си, оглеждаха се внимателно и всяко си мислеше, че е най-красивото.
Всяка сутрин от старата къща излизаше една стара жена. Поглеждаше градинката и усмивка огряваше лицето и. После бавно и внимателно, минаваше покрай всяко цвете. Погалваше ги нежно, почистваше плевелите в градинката, а после сядаше на пейката и потъваше в спомените си. Цветята я приемаха за нещо естествено, като слънцето, дъждът и вятърът. Унесени в надуването си, често дори забравяха за нея.
Едно нещо не можеха да забравят. В единия ъгъл на градината, имаше нещо странно. Едно ниско бодливо храстче, ден след ден отваряше листата си. Първоначално бяха червеникави, а после добиваха наситен тъмно зелен цвят. После една сутрин на върхът на храстчето се появи една единствена пъпка. Бавно и внимателно пъпката се разтвори и от нея се показа най-красивото цвете, което бяха виждали.
-Истинска Царица!- възкликнаха всички, забравили своята надутост.- Няма друго цвете като нея!
-Благодаря, благодаря! – важно кимна Розата.- Зная, но винаги е хубаво някой друг да те оцени.
После се огледа внимателно наоколо. Погледът и благосклонно премина през редичката възхитени погледи и дори кимна леко, на някои. Пренебрежително погледна към старата къща и жената приседнала на пейката.
-Какво е това странно същество?- попита Розата.
-Това ли? – засмяха се другите цвета.- Това е човек. Хората са странни същества. Глупави са и грозни, но не са опасни. Използваме ги за слуги, които да се грижат за нас.
Розата въздъхна облекчено, но в следващият миг погледът е попадна на тревата до цветната леха. Зеленината беше изпъстрена с дребни цветчета в бяло и жълто.
-Ха, ха, ха! – засмя се Розата. –Вижте ги тези плевели. И те разтворили цветове и сигурно се мислят за цветя. Няма ли кой да ги изскубне и да ми спести грозната гледка? Хората определено не си вършат добре работата, като слуги!
Другите цветя, закимаха утвърдително, а после се заеха да хвалят собствената си красота и естествено, най-много тази на Царицата на цветята.
На другата сутрин от старата къща излезе отново старата жена. Този път не беше сама. Една малка принцеса със светли, като слънцето коси беше с нея. Докато старата жена почистваше и поливаше цветята, принцесата весело тичаше от цвете на цвете. Поглеждаше го отблизо, погалваше го нежно и после затворила очи вдъхваше ароматът му. Най-дълго се застоя пред розата, но внезапно я остави и се втурна встрани. Приклекна сред тревата и почна да къса малките цветчета.
-Браво!- каза розата.- Най-после един слуга, който си върши работата.
Само, че малката принцеса не я чуваше. Набра цяло букетче, после оплете от него венец. Накичи главата си с него и с щастлива усмивка се върна при розата.
-Виж! – похвали се тя.- Сега съм красива, почти колкото теб!
Розата запази ледено мълчания, а другите цветя възмутено извърнаха глави. После все започнаха отново за си говорят за единственото нещо, което ги интересуваше- собствената им красота.

Лятото бързо изпепели всичко в градината. Дори част от цветята загинаха, въпреки грижите. Зелената малка полянка изчезна заменена, от суха напукана земя. Един ден в началото на есента, случайна искра донесена от вятърът, запали старата къща и тя изгора за часове. Огънят не пожали и градинката и зад него остана само черен килим от пепел.
На другата пролет в градинката нямаше цветя. Нямаше кой да ги засади и да се грижи за тях. Едри и груби плевели, покриха всичко.
Изминаха няколко години...
Една пролет от земята се показа някакво странно растение. Едно ниско бодливо храстче, ден след ден отваряше листата си. Първоначално бяха червеникави, а после добиваха наситен тъмно зелен цвят. После една сутрин на върхът на храстчето се появиха пъпки и на другата сутрин цветовете се бяха отворили.
- Ох!- въздъхна облекчено Розата.- най-после кошмарът свърши.
Огледа се наоколо и гледката я ужаси.
-Къде са моите слуги? Искам веднага да се погрижат за мен. Не може Царицата на цветята за живеее в такава среда.
-Царица ли?- засмя се един магарешки бодил. –тук има всякакви луди, но царица още си нямахме. Ха, ха, ха! Добре дошла, Царице!
Розата нацупено сви цветовете си и се затвори в себе си.
На другата сутрин в дворът влезе една малко принцеса.
-Ура!- извика Розата.- Сега ще се погрижат за мен. Тук съм! Ехо! Тук съм! Помощ!
Само, че малката принцеса не я чу. Приклекна сред тревата и набра букет от маргаритки. После оплете от тях венец и тържествено го постави на главата си. Усмихна се доволно, внимателно заобиколи трънливия шипков храст и побягна на улицата.
-Вижте ме!- смееше се щастливо тя.- Сега приличам на истинска царица. Красива съм, нали?

.

11 коментара:

  1. Да,прав си...трябват и ласкатели,и слуги...

    ОтговорИзтриване
  2. Хубава приказка.. Царица или слуга?

    ОтговорИзтриване
  3. Когато няма кой да я забележи и признае, царицата ще бъде такава само в спомените си от минали дни на слава. Ако няма база за сравнение с по-грозни цветя, дори и розата ще си остане просто едно цвете. А ако слугите й я изоставят (по разни причини), тя ще се превърне в обикновен безцветен бодлив храст.

    ОтговорИзтриване
  4. Радвам се ,че ви хареса.Колко малка е разликата между царицата и бодила:)

    ОтговорИзтриване
  5. Много малка е разликата, да:)))

    ОтговорИзтриване
  6. Владо,

    Стилът ти ми напомня на няколко автора, които много харесвам и спонтанно в мен се появи въпроса-имаш ли желание да напишеш книга?

    ОтговорИзтриване
  7. Емо, вече много пъти съм отговарял тук и на други места. Аз съм просто блогър и това,което качвам тук не е за книга. Ако се взема дори за миг насериозно, няма да мога публикувам дори ред:)
    А някой, ден ако доживея пенсия, ще напиша мемоарите си, но ще си останат на тетрадка за упражнения:)

    ОтговорИзтриване
  8. Ти имаш талант, фантазия и добро сърце, не бъди егоист сподели ги със света ;)

    ОтговорИзтриване