Ледено сърце

Зад девет планини в десета, там където земята се слива с небето, живее един старец. Там няма сезони. Няма пролет и лято. Там няма и златна есен.
Там цари вечна зима и ледени ветрове с див вой брулят пустите полета. Вечен лед покрива всичко и никога не се топи. Няма живот на тези места, където всичко замръзва за миг.
Там няма живот, но един самотен старец се разхожда сред вечния мрак и стъпките му бавно и зловещо скърцат в снега. Не спира да крачи в кръг, с поглед отправен към хоризонта. Гледа натам, където властва живота и светлина. Гледа намръщен и озлобен.
Дори и тук, понякога през тъмните облаци, често се прокрадва някой слънчев лъч. Плъзга се по ледените блокове и заблестява с всички цветове на дъгата. Тогава старецът свива още по-плътно устни и изпраща свирепия северен вятър, да навее нови преспи върху ледовете.
Един ден старецът намерил в земите си млад мъж. Стоял насред леденото поле и сняг, и лед покривали тялото му. Приличал на ледена статуя и само очите му издавали, че е жив. Зад умората, от тях струяла светлина и решителност.
– Какво търсиш тук? – намръщен попитал старецът.  – Не знаеш ли, че живи същества нямат място тук? Тук е моето царство. Царството на мрака и вечния лед. Скоро ще се превърнеш в ледена статуя и никой няма да ти е виновен. Никой не те е канил!
– Зная!  – промълвили заледените устни. – Зная, но точно това искам. Пътувах дълго, за да стигна тук. Зная, че тук всичко се превръща в лед. Чувал бях и за теб – Владетелят на това място. Наистина ли можеш да превърнеш всичко в лед?
– Разбира се! – усмихнал се старецът. – Мога да превърна в леден кристал всяко живо същество и всеки предмет.
– Тогава искам да те помоля за нещо. Превърни сърцето ми в ледена буца!
– Сърцето ли? Защо ти е нужно това? Защо се молиш точно за него, след като ти целия, ще се превърнеш в ледена статуя след минутка? – намръщил се старецът. – Нима се съмняваш в моята сила?
– Искам да съм сигурен. През целия ми живот сърцето е било виновно за всичките ми неволи. То носи болката и мъката, то ме кара да страдам с на другите хора. Опитвал съм да не го слушам, но не мога. Замрази го, моля те! Всеки ден виждам хора, които сякаш нямат сърца. Сигурно са ги заменили с парчета лед. Не им пречи да са щастливи.
Старецът вперил поглед в младежа, но той не потрепнал. Тогава навел глава и тихо промълвил:
– Не мога да замразя сърцето ти. Мога да замразя тялото ти, мозъка ти, очите ти, но сърцето не мога. Някого преди много години, когато дойдох тук и аз исках да замразя сърцето си. Превърнах тялото си в буца лед и мислех, че съм успял. Всичко което погледна или се докосна до него, също се превръща в ледени кристали. Едно нещо, обаче никога не успях да замразя.
Старецът разтворил мантията си. Тялото му било цялото с лед, на вътре сърцето му сияело с призрачна светлина. Един лъч пробил бронята от лед, отразил се в близкият леден блок и заблестял с всички цветове на дъгата.
Старецът се намръщил, затворил манията си, а след това обърнал гръб на младежа и продължил по своя път.
– Някой ден ще успея! – мърморел той. – Трябва да успея. Не може нещо толкова крехко и ранимо, да е по-силно от мен. Не може! Някой ден трябва да се справя. Някой ден...