Златната гора

Някога в древни времена, далеч на Юг имало една златна гора. Малко хора я били виждали, защото пътя до нея бил дълъг и опасен. Трябвало да се прекосят морета и океани, планини и огромни пустини. Трябвало да се премине през местности, пълни с жестоки зверове и канибалски племена.
Когато някой се завърнел от там, хората го слушали с интерес. Много от тях не вярвали за приказните зверове по пътя, за канибалските племена, за земи където царял вечен мрак, или пък слънцето никога не залязвало. Много от хората не вярвали и на разказите за Златната гора, но тях слушали с най-голям интерес.
Гората била скрита в една планинска долина. Само по тесен път, водещ по ръба на пропасти, можело да се стигне до нея, но си струвало. Стигайки до нея, пътникът притихвал пред гледката.
Всяко дърво, всеки клон и лист бил изработен с неповторимо майсторство. Всяко цвете изглеждало като истинско и дори във въздуха се носел прекрасен аромат. Всяко животно било изваяно с такива подробности, че личал всеки косъм. Златни птици в клоните на дърветата, при всеки полъх на вятъра пеели чудни песни. Дори тревата и земята в тази гора били от злато
Никой не знаел, кой е създателят на гората. Никой не знаел и кога е създадена. Хората мислели, че е вечна. Не я променяли нито свирепите планински ветрове, нито снегът и леда през зимните месеци. Не я променяли и летните жеги, когато слънцето изгаряло дори и камъните.
Завърналите се разказвали дълго за гората. Чертаели карти на пътя и правели скици на самата гора. Хората гледали, цъкали с език, но не вярвали. Нямало как да повярват на приказките, защото никой от разказващите, не бил донесъл и прашинка от Златната гора.
Когато ги питали, завърналите се отговаряли, че надпис в средата на гората забранявал това. Всеки, който вземел дори песъчинка, никога нямало да напусне гората. Нямало пазачи, но някои хора не смеели дори да се докоснат до чудесата. Други пълнили торбите си и джобовете, с всичко което видели, но никога не се завръщали.
Времената били бедни и много хора, въпреки че не вярвали на разказите, тръгвали да търсят Златната гора. Следвали картите, борили се със зверове и природни стихии, но не се отказвали. Много от тях стигали до долината, където била Златната гора.
Не гледали красотата, а пълнели чували и сандъци със златото. След това, без да обръщат внимание на предупреждението, тръгвали по обратния път. Той се виел по ръба на бездънна пропаст и всеки, който за миг загубел равновесие, или погледнел встрани, политал в бездната. Нито един от хората, носещи в себе си дори частица от златото, не успявал да премине. Един след друг политали в пропастта, но това не отказвало следващите.
Минали години, а желаещите да се сдобият със златото не намалявали. Много от тях знаели за заплахата, но всеки се надявал да се промъкне и да успее. Златото заслепявало очите и разумът им.
Днес на мястото на Златната гора, няма нищо. Само костите в планинската река на дъното на пропастта, напомнят колко много хора са оценили златото, по-високо от живота си.

.