Кой си ти?

Вървял си един зимен ден Зайко по горската пътека. Бил се замисли за нещо свое, когато го спрял страшен глас:
-Стой! Кой си ти?
Вдигнал глава заекът и видял срещу себе си Вълка. Мокър до кости, гладен и с почервенели очи.
-Ами... Ами как кой съм? Аз съм Зайко! Всички в тази гора ме познават.
-Бъркаш и то много! Ти не си Зайко, ти си моят обяд. - изръмжал Вълкът.- Не те виня, защото никой не знае, кой е всъщност. Някои си мислят, че са птици, други, че са зайци и дори изглеждат така. Някои дори приличат на това, за което се мислят. Преди да те изям, ще ти кажа нещо под секрет- важна е не опаковката, а съдържанието.
Плюл си на петите Зайко и побягнал без да поглежда назад. Докато се усети се озовал пред някаква пещера и бързо се вмъкнал вътре. Било тъмно и нищо не виждал, но докато тракал със зъби от страх, усетил, че не е сам. В пещерата имало още някой.
--Стой! Кой си ти?- чул Зайко дрезгав глас.
-Ами... Аз съм Зайко. Всички в тази гора ме познават....
Една тежка лапа затиснала Зайко и той едва успял да допълни:
-И не съм ничий обяд!
-Не си обяд, определено.- изръмжала Мечката. –Не приличаш на обяд, не миришеш на обяд, значи не си обяд. Само, че не си и Зайко. Ти си моята възглавница.
-Сигурна ли си?- попитал Зайко, разтреперан още повече.
-Сигурна съм!- отвърнала Мечката и се прозяла шумно.
Зайко ужасен напрегнал последните си сили, измъкнал се и побягнал. Почти бил стигнал до своята дупка, когато видял насреща Лъва.
-Аз съм Зайко! Всички в тази гора ме познават. Не съм нито нечий обяд, нито възглавница. - изрецитирал Зайко, без да чака въпроси.
-Така, така.... –огледал го внимателно Лъвът.- Странно изглеждаш днес и за малко да не те позная. Прав си, че не си нито обяд, нито възглавница. Я, чакай да те огледам хубаво. Кожухчето ти е цяло опръскано с кал. Иначе е хубаво. Топло, с гъста козина и хубави цветове. Ако се изпере ще стане идеално. Вече зная кой си ти! Ти си новата яка на моята мила половинка. Да знаеш от кога те търся....
Зайко побягнал отново и се спрял на брега на реката. Седнал на брега и останал замислен гледайки ледените и води. Така го заварил Ежко.
-Какво правиш, Зайко?- попитал той.
-Ами, чудя се. Чудя се кой съм аз. Досега винаги съм мислел, че зная това. Само, че ако аз съм аз, защо на един му приличам на обяд, на друг на възглавница, а трети казва, че съм яка?
-Разбирам те! Аз също, често се чудя. Кой съм аз? Този който виждат другите, или този който е вътре зад бодлите?
-Лесно ти е на теб.- засмял се Зайко.- С тези бодли никой няма, каже, че си обяд, възглавница или яка.
-Лесно ли? Така си мислят всички, заблудени от тези проклети бодли. Дори и Сърната, гледа само тях. Никой не знае, как бие сърцето ми, когато я срещна. Веднъж и казах, но тя реши, че се шегувам. Бодлива топка, не можела да има сърце.
Зайко замълчал и отново се загледал във водите на реката, търсейки отговорът там. Само, че реката мълчала. Ледените и води продължавали да текат, а отраженията се пречупвали и променяли всеки миг. Реката упорито пазела тайната, коя е тя. Не я интересували другите, които виждали само собствените си отражения в нея.

.