Всичко е бизнес

Тази седмица едно събитие, не ме оставя на мира. Симптомите бяха налице още в края на миналата година, но от вчера вече е сигурно.
Една фирма, в която съм прекарал пет години от живота си затваря врати. Не е първата, няма да е и последната, но никога няма да забравя годините прекарани там. Не заради фирмата, а заради част от хората, с които ме срещна тази работа. Чувствам се малко виновен, защото допуснах времето да ни раздели, но днес няма да разказвам за тях.
Една фирма затваря врати. Поредната в България. Зная, че има още много, но ми е тъжно. Тъжно, както за първото ми работно място. Все още го помня и когато видя Иван Костов, да дава умни съвети, от трибуната на народното събрание, винаги си спомням неговото участие тогава.
Днес причината е друга. Друга фирма и други хора. Една фирма, чието начало е в далечната 1885 година. Оцеляла при месни или световни кризи и през годините, днес тя затваря врати. Няма да е веднага, ще се проточи във времето, но началото на края е сложено.
През петте години, в които работих там, имаше и работа и пари. Като се започнеше от началото на септември, до Коледа на практика работехме без почивен ден. Седмиците се сливаха, но едва смогвахме с поръчките. Тировете често бяха по два на ден и заминаваха един след друг. Повечето продукция беше за износ и докато другите фирми, внасяха текстил от Турция, ние изнасяхме за там. И не само за там- Германия, Чехия, Унгария, Полша.
През тези години, а и преди това, имаше и работа и пари. Само, че парите директно отиваха в собственика. След това огризки се връщаха, само за да покрият неотложните нужди. За тези години, когато работех, преди и след това, в дружеството не е инвестирана и една стотинка. Краят беше неизбежен. Машините спираха, сградите се рушаха, а хората си отиваха.
Собственик ли казах? Сбърках думата. Става въпрос за кърлеж, „спестил от закуски” и използвал масовата приватизация. Нарочно не цитирам имена, защото няма смисъл. Писано е достатъчно, но това не пречи на въпросните кърлежи, да се изживяват като бизнесмени, меценати на изкуството или спорта. Когато в жертвата няма вече кръв, такива просто я изоставят и си намират друга. Утре пак ще режат отново ленти редом с премиери и президенти, пък може и медал да заслужат. Всичко е бизнес, а парите наистина не миришат.
Е,на фирмата сега е дошло времето. Можеше да стане и по-рано, защото покрай „Супер Боровец”, се появи информация, че мястото е спазарено за хотели, но проекта се провали и се размина.
Можеше и да се отложи, но края щеше да е същия. За мой късмет този път наблюдавам нещата отстрани, но пак ме боли.
Затова и пиша. Не мога да направя нищо, нито пък някой друг. Това са „строителите” на съвременна България.
Сега си извиках в дупката, че Цар Траян има магарешки уши, само че не ми олекна. Може би дупката не е достатъчно дълбока или пък не викам силно. Може би.

.