Козел и овца

Една овца се отделила от стадото си, изведено на паша по склоновете на висока планина. Уж щяла да хапне само няколко стръка свежа трева, встрани от пътя, а когато се огледала, слънцето клоняло към залеза.

Овцата уплашена хукнала в тъмното блеейки и врещейки, колкото глас има. Скоро обаче разбрала, че няма как да намери пътя в тази тъмнина.

Тогава спряла на място и само воплите ѝ се чували надалеч.

-Я, престани! Тихо!- чул се глас в тъмното.- Да не искаш да докараш всички хищници от планината тук?

-Оооооо!!! Не искам хищници! Искам си стопанина, стадото и хубавата кошара!

-Тихо ти казах!- скарал ѝ се отново гласът и тогава луната изгряла.

Страхът на овцата намалял малко и замлъкнала. Огледала се и видяла, чий бил гласът. Един див козел, стоял наблизо и я гледал намръщено.

-Да се махаме веднага!- казал козелът.- След малко тук ще е опасно за живота ни.

-Но, аз не зная къде да отида.- проплакала овцата.- Наоколо е тъмно, не познавам мястото, а и ми е студено.

-Хей! - възкликнал козелът.- За първи път виждам животно като теб. Сякаш за първи път си в гората. Къде си живяла досега?

-Аз съм домашно животно.- обяснила овцата.- Живея заедно с човека. Той ме храни, защитава и ми осигурява удобна кошара, а в замяна аз му давам малко мляко и вълна.

Козелът обаче, не я слушал. Бързал да я отведе далеч от мястото, докато не е дошъл някой, който да изяде и двамата. Завел овцата на сигурно място, където тя веднага заспала, докато козелът останал да будува и пази.

На сутринта овцата се събудила в добро настроение. Вече не било тъмно и ако тя не намерела стопанина си, той щял да намери нея. Козелът обаче бил намръщен.

-Виж, какво. Мислех за това, което разказа вчера. Аз живея цял живот по чукарите. Сам си грижа за себе си, сам осигурявам прехраната си, сам се пазя от хищниците и сам си намирам дом. Вярно, че съм свикнал, но остарявам вече и ми тежи. Наистина ли твоят стопанин се грижи за теб срещу толкова малко?

-Ами, да! Той е добър и грижовен. Обича животните и не може без тях, дори на няма полза. Ето например кучето и котката, нито мляко дават, нито вълна, а ги държи в дома си и се грижи за тях.

-Чудя се....- рекъл козелът.- Дали пък твоя стопанин, щом е толкова добър, няма да се съгласи да се грижи и за мен? Остарявам вече и ми е трудно да се грижа за всичко сам. Мога да му дам само козината си, но няма и да искам много. Не съм претенциозен нито за храната, нито за постелята, нито пък искам специални грижи.

-Защо пък не!- рекла овцата.- Тръгвай с мен и няма да съжаляваш. Ще те приеме стопанина и ще се грижи за теб, без всякакви условия.

Козелът не мислил дълго. Скочил и повел овцата право към селото, където живеел нейния стопанин. Скоро приближили първите къщи и ето насреща им и стопанина.

-Ти ли си, проклетнице!- извикал той, като видял овцата.- Цяла нощ не съм спал, за да те търся. Омразна ми все по теб да тичам. Все ти се губиш, все ти създаваш проблеми. Само че, това ти е последното провинение. Ще ти тегля ножа и ще си направя от кожата ти кожухче.

Овцата посърнала, навела глава и покорно тръгнала към стопанина си. След крачка се сетила за козела и се обърнала към него.

-Извинявай!- рекла.- Забравих да ти кажа, че срещу грижите, стопанина ми разполага и с живота на тези, за които се грижи. Бягай и се спасявай, докато не е късно.

Козелът обаче, не побягнал. Навел глава и кротко тръгнал след овцата.

-Защо не бягаш?- попитала тя.

-Защото.... Защото няма смисъл.- рекъл козелът.- И тук и в планината все някой друг определя как и колко да живея. Роден ли си козел или овца, кожата ти винаги е обречена.